— Това им разправям и аз на другите, а те не вярват. За всичко е виновен Тото!… Знаеш ли какво, аз ще говоря с Многострадалната Геновева, тя ми е приятел.
— Коя е пък тая?
— Как, не я ли знаеш? Заместник-директорката на директора. Сега Старика е в София и тя го замества. Като й кажа, че не си виновен, и тя ще оправи всичко.
— Не искам! — отсече Валери. — И ме остави на мира, аз съм болен, имам синузит.
Обиден, Белия облак се изправи.
— Значи, не сме вече приятели, така ли?
И тъй като не получи отговор, обърна гръб и си отиде, влачейки обувки по сухите листа.
Към края на седмицата, както разхождаше Лори в двора, за да подиша чист въздух, от един от прозорците на мъжкото общежитие долетя възбуден сопранен глас.
— Ей, Валери! Валери!
Погледна нагоре: беше Пепи, явно развълнуван — бузите му, и без това румени, сега буквално пламтяха.
— Какво има? — неприязнено попита Валери.
— Ако влезеш при мен, ще ти кажа нещо много важно.
— Какво?
— Нещо шахматно.
Миг-два Валери се колеба, но лицето на Пепи излъчваше такава молба, че отстъпи.
— Хм… добре… но за малко.
— А ако си доволен от новината, ще ме научиш ли да играя като гросмайстор? — подхвана меко малкият.
— Ще видя. Но ако си ме излъгал, ще те набия!
— Нищо, аз пък ще ти направя туш за половин манш. — И понеже видя, че Валери се насочва към входната врата, извика: — Къде отиваш бе, давай оттук!
Протегна ръка и през прозореца издърпа госта в стаята.
— Здрррасти марруля! — поздрави веднага Лори.
— Тоя ме убива! — ухили се Пепи и посегна към кафеза, но Валери го спря.
— Казвай, каквото имаше да казваш, защото бързам, трябва да си направя компрес на синузита и да… — И млъкна озадачен от обстановката, която се откри пред него.
Той влизаше в стаята на Пепи за първи път. Тя бе уж като другите — малка, с две легла, гардероб, маса, мивка и етажерка, а коренно се отличаваше от тях. Преди всичко със стените си: те светеха. Светеха с чудесните цветове на фотографиите, които висяха над леглото и масата, чак до тавана. Имаше пъстри пейзажи с нежносини небеса; имаше ослепително жълти слънчогледи, каквито е рисувал онзи холандски художник Ван Гог; имаше красиви селски моми сред златни ябълки, като в картините на Майстора, който бе живял и работил в съседното село и чиито творби сега бяха изложени в монументалната градска галерия; имаше странни снимки на развалините на Улпия Термалия, които сякаш се носеха от дълбините на вековете…
Една дълга минута Валери мълча, обзет от непонятно смущение. Никога не бе виждал толкова хубави фотографии, струпани на едно място, макар че те далеч не можеха да се мерят с красотата на Бялата дама, изправена сред безкрайните шейсет и четири квадрата…
— Откъде ги имаш? — попита той.
— Мои са си — отвърна Пепи. — Сам съм си ги направил. С това. — И показа масичката пред мивката, скрита зад полуоткрехнатата черна завеса. Върху нея лежаха фотоапаратът ФЕД, легенче за проявяване на лента, буркани с химикали и един копирен прибор. — Сам си снимам, сам си обработвам. Научи ме Гърбатко. Той казва, че трябва да участвувам в градската изложба, но още нямам хубава лента. Виж, да беше Кодак! — И Пепи тъжно въздъхна. Но нещо се сети и бързо попита: — Слушай бе, нали баща ти е в Куба?
— Да.
— Да беше му писал да ми прати малко лента Кодак, а? Знаеш какви снимки ще направя тогава!
— Добре — промърмори Валери и обърна поглед към стената зад етажерката, по която със скоч бяха налепени всевъзможни изрезки от списания и вестници, изобразяващи някакви хора: млад мъж, вдигнал футболна топка над главата си, друг — леко брадясал, с барета и пура в уста, трети — в есесовска униформа, четвърти — стъпил на голям, дървен сал, и други, и други, от които позна само Гагарин, полулегнал в космическия си кораб, и Армстронг, стъпващ за първи път на Луната…
— А тия кои са? — попита той.
Пепи беше до немай-къде изненадан от въпроса.
— Че как бе? — прописка той със сопрана си. — Не ги ли познаваш? Та тоя с топката е Гунди, най-великият футболист на земята! Тоя с брадата е Че Гевара, дето го убиха фашистите в Боливия, тоя тук с есесовската униформа е капитан Клос, от телевизията, а това е салът. Контики, с който Тур Хейердал преплува Тихия океан чак до Великденските острови… Имам я даже и книгата, ако искаш, мога да ти я дам да я прочетеш.
И Пепи взе да търси в етажерката, чиито полици се огъваха под тежестта на протритите дебели и тънки томчета. Валери набързо прочете: Жул Верн, Карл Май, Елин Пелин, Иван Вазов, Аркадий Гайдар, Джек Лондон и още „Аелита“ и „Островът на съкровищата“, „Човекът-амфибия“ и „Апостолът на свободата“, „Под игото“ и „Дон Кихот Ламаншки“… Някои от тях бе чел, за други бе слушал, но повечето му бяха неизвестни — та той нямаше време за губене с излишно четиво, шахматът и математиката му бяха предостатъчни. Но премълча това. Кой знае защо, беше му неудобно да признае пред този маляк с очи като синчец и къдрава глава на ангелче, че не е слушал за Контики и че капитан Клос не го интересува…