А малякът, след като показа книгите си, продължи да разкрива своите съкровища. С предпазливо движение, като майка, която вдига бебето си, той извади от чекмеджето на масата голям албум и го разгърна. Беше колекция от марки.
— Четири години го събирам! — не без гордост произнесе той. — Имам от цял свят, даже от Гвинея Бисау! Ето виж! — И показа една серия с образи на кротко лежащи лъвове. — Сума ти пари дадох за нея, та трябваше да си продам не само кънките, но и модела на моторното ми самолетче. Добре, че Гърбатко ми подари друго…
— Много ли струват тия марки? — попита Валери, ей тъй, само заради разговора, защото никак, ама никак не го интересуваха тия цветни хартийки, които се лепят върху пликовете.
— Уха! Много! И колкото повече остаряват, толкова повече струват. Като порасна, ще струват колкото един велосипед, от тия, дето се прегъват, и даже колкото един мотопед „Балкан“. Но аз никога няма да ги продам.
— Че защо?
— Как защо! Ами че защото са красиви, затова! — отвърна Пепи, като нещо, което се разбира от само себе си, и затвори албума. — Но аз имам и други красиви неща. Искаш ли да ти покажа? Цяла сбирка от минерали. Събираме ги заедно с Гърбатко. Той казва, че по този край сигурно има уранова руда и че ако един ден започнат да я извличат, градът ще стане много богат, по-богат, отколкото днес с горещата минерална вода, дето тече в банята.
Сега вече Валери престана да слуша: камънаците съвсем не го засягаха.
— Добре, добре — рече той, като отново си върна възкиселия и сърдит тон. — Казвай за какво си ме извикал и да си вървя, че синузитът…
— А, да бе! — спомни си изведнъж Пепи и прибра албума в чекмеджето. — Ще ти кажа. Но знаеш ли какво, нека най-напред ти се извиня за оня ден, когато ти направих туш. Не биваше. Защото аз съм стар борец, а ти не владееш даже най-обикновена хватка „захващане“… И знам, че ти не си ударил Гърбатко. Случайно стана. — И подаде ръка.
Валери отново дълго се колеба пред тази протегната, малка, бяла, пухкава, но силна ръка, ала на края я пое.
— Е, знаменито! — каза Пепи. — Сега вече мога да ти кажа новината. Чувай! В неделя в театъра ще даде сеанс съветският гросмайстор Качалски.
— Откъде знаеш? — попита Валери недоверчиво.
— Преди малко бях в книжарницата за мастило и видях плаката. Пише така: „Гросмайстор Михаил Качалски ще даде симултанен сеанс срещу 30 души.“ Какво значи симултанен?
Но Валери не чу въпроса. Новината на Пепи го зашемети.
Качалски в града! И ще даде сеанс! Изведнъж му стана безкрайно криво. Седна върху леглото и захапа юмрук.
— Какво ти е бе? — попита Пепи поуплашен. — Нищо лошо не съм ти сторил.
Но Валери, обзет от поредната нервна криза, скимтеше като обидено кученце и хапеше юмрук, а от стената го гледаха Че Гевара и Гунди, Тур Хейердал и капитан Клос, Гагарин и Армстронг и те се чудеха не по-малко от домакина на стаята.
И като не разбра защо Валери плаче, Пепи тихичко отстъпи към прозореца, оттам ловко скочи на земята и без да се обръща, изтича към физкултурния салон.
На другата вечер Валери изчезна.
Тревога в „Термалия“
Отсъствието на Валери установи най-напред доктор Майспо, който бе дежурен в трапезарията.
— Къде е новият? — попита той Добромир.
— Съвсем не зная, другарю. И в стаята го няма.
— Хм… Облако, я изтичай навън, да не се е забравил някъде сред разкопките да играе шах.
Белия облак изтича и се върна така силно разтревожен, че настръхналата му бяла коса изпускаше искри.
— Няма го, търсих го навсякъде — съобщи той задъхан. — Да не е умрял нещо, завчера ми се оплакваше, че го боли синузитът.
— Драснал е за София — ехидно изхихика Тото. — Нали безпощадно го резолирахме.
— Изолирахме! — поправи го Пепи.
С неприятно предчувствие в сърцето доктор Майспо се упъти към мъжкото общежитие. Последваха го момчетата от VI б.
Влезе в стая №9 почти уверен, че куфарите на Валери ги няма. Но те си бяха на място. Тук беше и пижамата му, прилежно сгъната върху леглото. В кафеза си седеше и Лори, който веднага запърпори и любезно поздрави влезлите с думите:
— Здррравейте, ррръбове!
Всички се разсмяха, а Пепи попита:
— Лори, къде е Валери?
— В цирррка — отвърна с готовност папагалът.
— Менти, мръсникът! — каза Тото. — Тоя все така фатално лъже. В града няма никакъв цирк.
На доктор Майспо никак не му беше до шеги. Това ненадейно изчезване почваше да го безпокои. И без да се бави, се втурна към горните етажи. Претършува цялото общежитие от тавана до мазето, после се прехвърли в женското. Тук се сблъска с Многострадалната Геновева.
Тя стоеше сред дългия коридор, много висока, с много дълга пола, много широка яка и много дълъг нос. Присвила страдалчески устни, тя разпери широко ръце и драматично изписка:
— Стой! Стой! Само през трупа ми!
— Геновева, не се превземай! — изсъска в ухото й доктор Майспо. — Не сме дошли да ви нападаме. Търсим Валери.
— Никакви Валерии няма тук! — издекламира тя с такава горест, сякаш казваше: „Току-що оттук минаха еничари!“
Впрочем затова и я наричаха Многострадалната Геновева, защото се намираше в постоянно състояние на страдания. Тя никога не се смееше, тънките й устни бяха винаги прищипнати като на обидено дете и за нея светът представляваше огромен котел, в който се варят нещастни жени.
— Геновево — прошепна пак доктор Майспо. — Търсихме го навсякъде. Може би все пак е тук…
— Бооже, Майспо, ти бълнуваш! — пропя тя сълзливо. — Че как ще стъпи тук мъжки крак?
— И все пак…
— Добре, ще проверя, но само аз! А вие излезте!
Провесили носове, „мъжете“ излязоха. След десет минути Многострадалната Геновева се появи, изскочила сякаш не от женското общежитие на „Термалия“, а от манастир.
— Никакви мъже няма при нас — рече тя и презрително изгледа „мъжете“, сякаш бяха сбирщина варвари. — Кой знае къде се е заврял да пуши този ваш Валери.
Междувременно на двора се насъбраха още ученици, възбудени, любопитни, доволни, че са се измъкнали от скучните стаи.
Припадаше вечер, иззад планинските върхове се възнасяше белият коремест балон на луната. Над развалините на древния град засия сребристата светлина, която го правеше безплътен и призрачен.
Доктор Майспо реши да действува.
— Майстори на спорта! — извика той. — Чуйте ме добре! Валери го няма. Може да му се е случило нещо лошо. Може да се е заблудил в гората. Може да е паднал в някоя дупка и да се е наранил. Трябва да го открием! Ще се разделим на групи и ще поразровим наоколо. Ако е нужно, ще влезем и в Улпия Термалия…
Пълно мълчание посрещна думите му. Над римските саркофази трептеше сребристото сияние.
— А призракът? — обади се плахо Тото.
Да, наистина, а призракът?
— Ще се загубим долу — обади се друг глас.
— Стига! — прекъсна възраженията доктор Майспо. — Излишни приказки! Донесете фенери, въжета, свещи, лопати…
— Бооже, Майспо! — изпя Многострадалната Геновева. — Нима наистина смяташ да пратиш децата на гибел?
Над нейния глас се извиси сопранът на Пепи:
— Другарят Гърбатко познава най-добре Термалия! Колко пъти е влизал в подземията!…
— Той е в болницата! — отсече доктор Майспо. — Хайде, мъже ли сме или баби? А който се страхува, да си върви!
С гузен вид от строя се измъкнаха десетина ученика и изчезнаха зад боровете. Отдели се и Добромир. Както винаги, той бе неутрален. За изненада на всички обаче, оттегли се и Пепи — всички знаеха, че малкият борец не е от страхливите, а ето сега!… Но нали и най-смелите се плашат от призраци!
А Пепи, след като потъна в гората, си плю на петите и като стрела се понесе по преките и потънали в шарен мрак пътеки право към града.