С неприятно предчувствие в сърцето доктор Майспо се упъти към мъжкото общежитие. Последваха го момчетата от VI б.
Влезе в стая №9 почти уверен, че куфарите на Валери ги няма. Но те си бяха на място. Тук беше и пижамата му, прилежно сгъната върху леглото. В кафеза си седеше и Лори, който веднага запърпори и любезно поздрави влезлите с думите:
— Здррравейте, ррръбове!
Всички се разсмяха, а Пепи попита:
— Лори, къде е Валери?
— В цирррка — отвърна с готовност папагалът.
— Менти, мръсникът! — каза Тото. — Тоя все така фатално лъже. В града няма никакъв цирк.
На доктор Майспо никак не му беше до шеги. Това ненадейно изчезване почваше да го безпокои. И без да се бави, се втурна към горните етажи. Претършува цялото общежитие от тавана до мазето, после се прехвърли в женското. Тук се сблъска с Многострадалната Геновева.
Тя стоеше сред дългия коридор, много висока, с много дълга пола, много широка яка и много дълъг нос. Присвила страдалчески устни, тя разпери широко ръце и драматично изписка:
— Стой! Стой! Само през трупа ми!
— Геновева, не се превземай! — изсъска в ухото й доктор Майспо. — Не сме дошли да ви нападаме. Търсим Валери.
— Никакви Валерии няма тук! — издекламира тя с такава горест, сякаш казваше: „Току-що оттук минаха еничари!“
Впрочем затова и я наричаха Многострадалната Геновева, защото се намираше в постоянно състояние на страдания. Тя никога не се смееше, тънките й устни бяха винаги прищипнати като на обидено дете и за нея светът представляваше огромен котел, в който се варят нещастни жени.
— Геновево — прошепна пак доктор Майспо. — Търсихме го навсякъде. Може би все пак е тук…
— Бооже, Майспо, ти бълнуваш! — пропя тя сълзливо. — Че как ще стъпи тук мъжки крак?
— И все пак…
— Добре, ще проверя, но само аз! А вие излезте!
Провесили носове, „мъжете“ излязоха. След десет минути Многострадалната Геновева се появи, изскочила сякаш не от женското общежитие на „Термалия“, а от манастир.
— Никакви мъже няма при нас — рече тя и презрително изгледа „мъжете“, сякаш бяха сбирщина варвари. — Кой знае къде се е заврял да пуши този ваш Валери.
Междувременно на двора се насъбраха още ученици, възбудени, любопитни, доволни, че са се измъкнали от скучните стаи.
Припадаше вечер, иззад планинските върхове се възнасяше белият коремест балон на луната. Над развалините на древния град засия сребристата светлина, която го правеше безплътен и призрачен.
Доктор Майспо реши да действува.
— Майстори на спорта! — извика той. — Чуйте ме добре! Валери го няма. Може да му се е случило нещо лошо. Може да се е заблудил в гората. Може да е паднал в някоя дупка и да се е наранил. Трябва да го открием! Ще се разделим на групи и ще поразровим наоколо. Ако е нужно, ще влезем и в Улпия Термалия…
Пълно мълчание посрещна думите му. Над римските саркофази трептеше сребристото сияние.
— А призракът? — обади се плахо Тото.
Да, наистина, а призракът?
— Ще се загубим долу — обади се друг глас.
— Стига! — прекъсна възраженията доктор Майспо. — Излишни приказки! Донесете фенери, въжета, свещи, лопати…
— Бооже, Майспо! — изпя Многострадалната Геновева. — Нима наистина смяташ да пратиш децата на гибел?
Над нейния глас се извиси сопранът на Пепи:
— Другарят Гърбатко познава най-добре Термалия! Колко пъти е влизал в подземията!…
— Той е в болницата! — отсече доктор Майспо. — Хайде, мъже ли сме или баби? А който се страхува, да си върви!
С гузен вид от строя се измъкнаха десетина ученика и изчезнаха зад боровете. Отдели се и Добромир. Както винаги, той бе неутрален. За изненада на всички обаче, оттегли се и Пепи — всички знаеха, че малкият борец не е от страхливите, а ето сега!… Но нали и най-смелите се плашат от призраци!
А Пепи, след като потъна в гората, си плю на петите и като стрела се понесе по преките и потънали в шарен мрак пътеки право към града.
Болницата се намираше зад парка и в този час тя вече се готвеше за сън.
Пепи бегом прекоси пътечката пред главния вход, шмугна се в него, мина като куршум пред прозорчето на пропуска и преди още портиерът да изскочи, изхвърча към кръглата чакалня, където висеше указателят. Успя да прочете „Кардиология — III етаж“ и се втурна по широкото стълбище. По пътя едва не повали една сестра, която носеше поднос с шишета, а в коридора на третия етаж се блъсна в някакъв болен, който едва не получи сърдечен удар при вида на това стремително къдраво нещо, което отваряше врата след врата, надничаше в стаите и на края изчезна в стая номер 328.