— Какво? — трепна Гърбатко.
— Ами, да… Ще играе срещу трийсет души едновременно. Това се нарича симултанен сеанс.
Гърбицата на учителя се разтърси от смях.
— Ех, че сме диванета! — провикна се той. — Завираме се да го търсим под земята, а той… — С мъка се измъкна от дупката. — Майспо, идваш ли?
След минута червените светлинки на колата прорязаха шосето по посока на града.
— Тия ме убиват! — хвърли категорично Пепи. — Само че имат да вземат!
И хукна през преките пътечки.
Зад него изтичаха Белия облак, Спас Дългия. А след тях всички други.
Остана само Многострадалната Геновева.
— Бооже! — проплака тя. — Какви авантюристи!
Симултанен сеанс на гросмайстор Качалски
Край театъра термалийци стигнаха почти едновременно с таксито и се стъписаха.
Площадът бе задръстен от пъстра тълпа мъже, жени и младежи. Много от тях държаха малки шахчета и с напрегнато внимание се ослушваха във високоговорителя на радиоуредбата, който съобщаваше:
„… Ето че гросмайстор Качалски започва дванайсетия си ход. Както през първите единайсет, той играе бързо и почти без да се спира пред противниците си. И както през първите единайсет хода, той се задържа само пред номер 30. Очевидно това е единственият играч, който оказва някаква сериозна съпротива на именития гросмайстор… Внимание! Да, ето, най-после Качалски играе. Той скочи с коня си от cЗ на e5! Ловък ход! Практически той парализира атаката на черните към левия фланг. Да видим как ще отговори номер 30…“
Когато Гърбатко и доктор Майспо се запровираха сред множеството, хората недоволно замърмориха, а когато и термалийци ги заблъскаха, те зароптаха.
— Какво е това нашествие!… Не ви ли е срам?… Младеж!…
Пред вратата на театъра двама разпоредители спряха „нашествениците“.
— Няма място, разберете! Салонът е претъпкан!
— Моля ви се, много е важно! — настоя Гърбатко. — Търсим един изчезнал ученик. От болницата нарочно съм излязъл за това. Вижте ме! — И показа халата си.
Разпоредителите още се двоумяха какво да правят, когато Тото и Пепи лекичко, о, съвсем лекичко и почти незабележимо ги побутнаха, в резултат на което се намериха на пет метра от входа.
— Хулигани! — писнаха те, но учителите бяха вече вътре. През отворената врата нахлуха и „хулиганите“.
В салона действително нямаше къде игла да падне. Хората стояха прави, притиснати едни до други, и зяпаха нещо отпред. Тото и Пепи трябваше да положат немалко усилия, за да пробият тесен коридор, през който да минат доктор Майспо и Гърбатко.
Най-после се добраха до първата редица и се заковаха на място, с мъка удържайки напора на публиката.
Никога досега нито Пепи, нито Тото не бяха присъствували на симултанен сеанс на шах. Впрочем те рядко бяха виждали и обикновена игра на шах. И тъкмо затова сцената пред тях ги заинтригува до немай-къде.
В средата на салона бяха разположени три маса във формата на буква П и върху тях трийсет шахматни табла. От едната страна на масите седяха трийсет души. От другата страна пък стоеше само един човек, очевидно Качалски — четирийсетгодишен, с буйна коса на оперен диригент и с изпъкнали очи на кукумявка. Той бързо минаваше от табло на табло, местеше фигури и като развяваше артистично дългата си грива, продължаваше напред.
Сред трийсетте играчи имаше всякакви, дори ученици. Всички бяха забили носове в таблата, усилено мислеха, нервно се почесваха, кашляха, секнеха се, пукаха пръсти, въртяха се на столовете, а когато Качалски идваше пред тях, буквално замираха.
— Ето го! — каза Пепи и посочи края на буквата П.
Тото погледна: там, последен от трийсетте, почти край ъгъла на масата, седеше Валери, празнично облечен. Единствен той не мърдаше, единствен той не обръщаше внимание на нищо наоколо. Опрял брада на левия си юмрук, той бе вдигнал грабливо десница над таблото, готов за следващия ход. Лицето му със зелените очи изразяваше онази категорична непоколебимост, която тъй много бе впечатлила Гърбатко при първата им игра край саркофага на Касиус Клей.
Сега Качалски се намираше пред №20 — млад, очилат мъж. Гросмайсторът направи ход и тихо каза: „Шах!“ По лицето на №20 се изписа удивление, в залата премина тих смях. Очилатият се изправи, вдигна ръце като пред разстрел, после подаде десница на Качалски и се оттегли от масите.
— Защо си отива? — попита тихо Тото.