Горе продължаваха:
— Надявам се, не за да ни упрекнете за отнетата точка, сте дошли! — рече Старика.
— Е, не мога да кажа, че матът ми бе много приятен — отговори на руски басът на гросмайстор Качалски. — Но на времето и аз като малчуган победих веднъж в симултанен сеанс самия велик Ботвиник и сега съм реми… Да, надарен мальчик е този ваш Валери. Предстои му голямо бъдеще, това ви го казвам аз, Александър Качалски… стига да му създадете условия за правилен растеж.
Присъствуващите учители и възпитатели се загледаха в Гърбатко. Гросмайсторът повтаряше думите му отпреди малко.
Долу под прозореца всички термалийци се обърнаха към Валери, внезапно почервенял от буйния прилив на кръв в лицето.
— Другарю Качалски — заговори отново Старика, — искам да ви уверя, че ние в никакъв случай не пречим на спортните интереси на нашите ученици, даже ги подкрепяме, достатъчно е да видите нашия физкултурен комплекс…
— Всъщност, другари — подхвана комсомолският секретар, — това е и един от въпросите, за които сме дошли при вас. Ние ви молим да разрешите на Валери да се включи в представителния градски шахматен отбор, който ще пратим на спартакиадата, а оттам — дай, боже! — и на международния турнир в Прага.
— А, не! — скочи поривисто доктор Майспо. — Отде-накъде в градския отбор? Валери си е наш и ще представлява само училището!
Настана неловко мълчание. Гостите не очакваха такъв отзвук на тяхната молба. Но секретарят не отстъпи:
— В градския отбор Валери ще има условия да се среща с опитни шахматисти, да пътува из страната. Не е ли тъй, другарю Качалски?
— Так точно! — избоботи гросмайсторът. — Шахматистът не бива да се затваря между четири стени. А, както чувам, вие тук в училището нямате дори шахматен кръжок!
— Има, има! — провикна се Пепи със звънливия си сопран.
— Трай бе! — озъби се Тото и го шляпна по врата.
— Ей, я не ме бий! — настръхна Пепи. — Че знаеш ли какво?
— Какво бе, кросмайстор?
— Какво ли? Като ти направя туш за половин манш, ще видиш ти!
— Ти си заек без опашка!
— Аз, ами! И мат даже мога да ти направя със затворени очи!
— Опитай де!
— Какво, мислиш, че ме е бъз ли? — извика през сълзи Пепи.
— Ти си заек без опашка!
Дълбоко засегнат от това нечувано оскърбление, Пепи се метна върху Тото и в същия миг се намери по гръб на земята, гърчейки се под черните лапи на гиганта.
— Заек без опашка! — потрети Тото упорито. — И друг път да не ми се фукаш така фатално, че ще ти скъсам и заешките уши! — пусна Пепи, самодоволно наплюнчи пръст и заглади перчема на върха на главата си.
А малкият мълчаливо изтърси панталоните си от праха, посмръкна и направи нещо, което никой не очакваше: бавно премина късото разстояние, което го делеше от Валери, и демонстративно седна до него.
Ала Валери не оцени този жест. Обратно — без дори да погледне пришълеца, изрече с нескрито презрение:
— Махай се оттук! Ти си несериозен като щурец! Няма място за тебе в клуба!
В резултат на което Пепи въздъхна дълбоко, стана, отдалечи се от Валери и седна по средата между двете групи, сам-самотен.
Тази ничия позиция на отлъчения от двата лагера спортист щеше да има големи последици както за самия него, така и за цяла „Термалия“, но това щеше да се разбере по-късно…
— Какви са тия викове долу? — попита секретарят на Комсомола.
— Децата… — отвърна Гърбатко, надзърна навън, видя струпаните на двора ученици и за тяхно велико разочарование, затвори прозореца. И продължи: — Товарищ Качалски, искам да ви съобщя, че шахматен клуб си имаме вече, наистина още е нов, но уверявам ви, скоро ще набъбне, особено след днешното ви посещение. Позволете ми обаче като класен наставник на Валери да не се съглася с вашето предложение. Аз съм против преждевременното превръщане на децата в „звезди“. Рано или късно тези „звезди“ се превръщат в малки чудовища.
— Но птичетата рано или късно трябва да се пуснат да летят сами, иначе никога няма да укрепнат крилете им. Това ви го казвам аз, гросмайстор Качалски.
— Валери е твърде слаб физически, за да го пуснем да лети сам на големи разстояния — възрази спокойно Гърбатко.