Качалски вдигна ръце, сякаш се предаваше.
— Разбира се, това си е ваша работа. Вие по-добре познавате вашите деца.
— А какво е вашето мнение, другарю директор? — попита комсомолският секретар.
— Моето мнение? Хм… — Старика замислено завъртя върху дланта си нова лодчица. — Знаете ли, при нас в отряда идваха най-различни хора: смели, страхливи, спокойни, паникьори… Но как да познаеш отначало кой какъв е? Дойде някой например, пременен като страшен хайдутин, с грива до рамо, патрондаш през кръста, автомат на рамо и даже с ятаган в ръка. Да го видиш само и ще се стреснеш. А при първата престрелка намокря потури. Дойде друг, скромен, незначителен, с навити ръкави и гуменки и с единствено оръжие — пистолетче шест на трийсет и пет. Но пръв се вдига в атака… Защо ви разказвам това? Защото не бива да бързаме с оценките си за хората. Човешката същност се проявява в най-различни обстоятелства и преди всичко в трудности, на това ме научи животът. Ето затова аз предлагам да поизчакаме, да видим как ще се разкрие по-нататък Валери и чак тогава да решим. Има ли възражения?
— Мъдро решение, товарищ директор! Това ви го казвам аз, Александър Качалски.
— Радвам се, че сме на едно мнение. Други въпроси?
Едва сега в разговора се намеси другарката Комитова, немлада вече жена с дребно тяло и кукленско лице с вирнато носле и кръгли, наивни очи. Тя вдигна ръка като ученичка в клас и стеснително попита:
— Може ли?
— Моля! — подкани я директорът.
— Ето какво… Касае се до снощния инцидент между ваши ученици и бандата на Осоговския тигър.
— Да, неприятна работа — съгласи се Старика. — Крайно време е вие в Педагогическата стая да озаптите вашите тигри, а пък ние тук ще се позанимаем с нашите данколовци.
— Ох, бооже, беше ужасно! — пропя Многострадалната Геновева.
Комитова виновно се усмихна:
— Но аз нямам никакво намерение да упреквам вашите момчета. Аз мисля, че те са постъпили правилно, като не са позволили на тигрите да безчинствуват в интерната и са ги… как да се изразя… са ги понатупали…
Доктор Майспо се размърда на стола си и хвърли самодоволен поглед върху колегите си. Комитова продължи:
— … Думата ми е за друго… — Тя се позапъна. — Видите ли, другари, ние искаме да ви помолим… да ни окажете помощ, истинска, не само на думи…
— Не ви разбирам — каза Старика. — Каква помощ можем да ви дадем ние?
— Работата е там, другари, че ние в Педагогическата стая трудно се справяме с всички новоизникващи случаи. Ние сме само няколко жени и пенсионери, а често се случва да се сблъскваме с пияни младежи, развилнели се хулигани и дори с побойници като тигрите. Обикновено ние се въздържаме да прибягваме до услугите на милицията, тъй като това дава отрицателен психологически ефект върху децата, и се стремим да свършим всичко ние сами… Но, както ви казах, не ни достигат сили и се нуждаем от подкрепа… — Тя помълча, замига с кръглите си очи и подзе: — Бихте ли ни отделили за тази цел неколцина от вашите ученици, имам предвид смелите момчета, които така твърдо се справиха с тигрите? Уверявам ви, едва ли ще се наложи да прибягват до сила, самото им присъствие в стаята и навън ще респектира нарушителите на реда. Славата на вашите данколовци се носи из целия град…
— Така ли? — Старика комично се почеса по тила. — Никога не бих предполагал, че Тото може да упражни такова положително социално въздействие… Какво пък, защо не? Ние не сме чужди на проблемите на възпитанието и в общоградски мащаб. Докторе, какво ще кажеш? Това е и по твоята част.
Доктор Майспо сбърчи нос — това бе израз на най-върховно задоволство.
— Ролята на шериф от ковбойски филм ще допадне много на Тото — засмя се той.
— По-скоро на доброволен отрядник — забеляза Комитова. — Ние тъй им викаме…
— А ние сме романтици и предпочитаме да се наричаме Авакум Захов или шерифи.
— Не обичам ковбойските филми! — намуси се Комитова й от това лицето й заприлича на кукла, готова да заплаче.
— А Тото ги обича.
— Всеки с вкусовете си… Значи, мога да разчитам на вас! Благодаря ви. Моля да наминете утре в Педагогическата стая заедно с избраните от вас момчета, да ги поинструктирам. — Комитова се изправи. — А сега да не ви задържаме повече, виждам, че сте заети. Още веднъж сърдечно ви благодаря от името на Градския комитет на Отечествения фронт…
След малко гостите крачеха към колата, която ги чакаше на шосето. На петдесетина метра ги следеше цялото термалийско общество, ужасно любопитно да разбере какви решения са взети.