Много приказки и спорове породи третата точка. За всички бе съвършено ясно, че за да получат четворка по физкултура, далеч не е достатъчно да се посещават редовно часовете на доктор Майспо. Нужно бе още да се скочи на височина 1,15, на дължина 3 метра, да се пробягат 60 метра за 14 секунди и отгоре на всичко да се вдигат ужасни тежести. Най-страшно от всичко бе условието шахматистите да се научат да се борят!
Макар и трудни, първите няколко цели бяха постижими и даже Валери беше уверен, че като се засили достатъчно силно, непременно ще надскочи исканите метри, особено след като се е къпал в горещия басейн. Да се борят обаче в отбора на данколовци, абдулабайци не желаеха!
За Валери връзките с данколовци бяха абсолютно немислими. Нито за миг не беше забравил той клетвата си да отмъсти на Тото. Естествено, искаше да бъде бърз, ловък и силен и евентуално дори да умее да се бори, но овладяването на изкуството на борбата можеше да дойде безразлично от какви източници, само не от данколовци!
В последна сметка след сума предложения, контрапредложения и компромисни предложения взето бе следното мъдро решение, отбелязано в
Към шахклуба „Абдул-Аба“ се създава секция „Борба“, която ще съществува дотогава, докато всички нейни членове не надхвърлят четворка по физкултура. Добре е да се стигне до шестица. Обучението на секционните членове ще се извършва нелегално. За секция „Борба“ отговаря лично председателят на „Абдул-Аба“ — кандидат-майсторът на шах Валери.
— А инструктор кой ще ни бъде? — попита Белия облак.
— Аз — каза Валери.
— Че ти не умееш да се бориш.
— Ще се науча, не е голяма философия.
Точно в този момент зад колоните на некропола се мярна Пепи. Той ужким правеше снимки с федката, но всъщност внимателно дебнеше всяка дума и си умираше от мъка, че не може да вземе участие в това тъй важно събрание. Ала никой не му обърна внимание, никой не го покани да дойде…
Приключили всички въпроси от дневния ред, шахматистите побързаха да се приберат не само защото се стъмваше, но и за да прочетат книгите, които си бяха накупили от града, като например „Защита Нимцович“, „Комбинации в мителшпила“, „Решение на шахматни задачи“ и други такива. Валери ги бе предупредил, че който не научи наизуст тия книги, хич да се не и вестява в клуба.
Председателят на „Абдул-Аба“ надникна в стаята си — дебелия го нямаше — и влезе.
— Добррромиррр цирррк! — осведоми го Лори.
Това бе добре дошло. Валери спусна завесите и направи нещо, което не бе правил никога през живота си: извади изпод леглото си две петкилограмови гири! Бе ги купил от ГУМ и едва ги бе довлякъл дотук.
— Гирррри! — развика се възторжено Лори. — Цирррк!
— Никакъв цирк — поясни Валери. — Само за сила.
И започна да упражнява. Първото вдигане бе лесно и Лори не пропусна да го поздрави:
— Брррраво, Валерррри!
Второто вдигане не беше толкова лесно, третото се получи трудно, а при четвъртото гирите стигнаха едва до гърдите и тупнаха на пода.
— Позоррр! — развика се Лори и запърпа с криле.
Валери не му обърна внимание, толкова се чувствуваше отмалял. Бутна гирите под леглото и дълго седя с разтуптяно сърце.
После си легна, като за всеки случай взе един аспирин. И направи още нещо, което също никога не бе правил: вместо, както всяка вечер, да изиграе няколко партии срещу черния цар, разопакова една книга с шарена корица, отвори я и потъна в четене.
И тази книга не бе нито „Мачът на века“, нито сборник с шахматни задачи. Тази книга беше „Методично ръководство по борба“.
Валери чете дълго, чете, когато се прибра Добромир, чете, когато прозвучаха дванайсетте удара на гаровия часовник, чете, докато не изчете стоте страници докрай и не наби завинаги в главата си основните характеристики и класификации на борбата, методите за заучаване на нейната техника, специалните упражнения за бореца, психологическата му подготовка и всевъзможните и богато илюстрирани хватки на свободната борба.
И когато обърна последната страница, той бе така добре подготвен теоретически, че можеше да чете лекции на националния отбор по борба.
Валери дълго не можа да затвори очи. И то не толкова от бремето на новополучените знания, колкото от любопитството, което пробудиха у него историческите сведения за борбата, изложени в книгата.
Оказа се, че борбата като спорт се е родила даже преди шахмата и че е била включена в програмата на олимпийските игри осем века преди новата ера, тоест много преди Абдул-Аба да се е къпал в басейните на Улпия Термалия! Оказа се още, че у нас борци са били Чавдар войвода, Филип Тотю и кой ли не още от юначните българи!