— Знаете ли какво? — обади се пак Тони-48. — Пепи си има една друга книга, по-тънка от тая. Той си я чете непрекъснато. Хайде да го извикаме и му я поискаме да ни я даде, докато я научим и ние…
— А бе, нали ти казах да не споменаваш това възмутително име пред мене! — прекъсна го Тото. — Той е вероломен предател.
— Е, тогава никога няма да научим да се борим на шах! — отвърна Тони-48.
Тия думи направиха силно впечатление на Тото и той се замисли. Мисли дълго. Най-после продума:
— Измислих! Ще му свием книгата и готово!
— Не може! — възрази Тони-48. — Сега сме вече шерифи и сме против кражбите.
— Вярно! — замъчи се пак Тото. — Лошо…
Тогава Тони-48 хвърли една блестяща идея:
— Хайде да си съставим секция „Шах“!
— Може! — великодушно одобри Тото. — Аз ще й стана войвода.
— Ама нали не знаеш да се бориш на шах?
— Голямо чудо! Ще се науча! Я ми дай онези книги, дето пише за Ботвиквеник.
— Ботвиник!
— Давай, не се втелявай!
Той отвори втория том и погледът му попадна върху едно подчертано изречение. Прочете:
— „Тук Смислов прави голяма рокада.“
— Какво е това рокада бе?
Тони-48, който знаеше нещичко от Пепи, веднага обясни:
— Голяма рокада значи, когато царят сменя първоначалната си позиция и отива на друго място, за да стане още по-силен!
— Я гледай! — възкликна Тото. — Значи, сега и аз, като се уча да се боря на шах и отивам на друга позиция, правя голяма рокада! Така ли е?
— Така е! — каза Тони-48.
— Че то било фасулски лесно. А аз си мислех, че да местиш тия куклички било фатално трудно. Давай книгите! Ще ги омета като нищо.
И се прибра в стаята си и чете, чете, чете, докато му се зави свят и заспа.
Трета част
Сложен мителшпил
Проблеми пред шахматистите
Отминаваха последните дни на пролетта. Лятото се задаваше топло, свежо и преизпълнено с юношеска бодрост.
Долу градът бе заприличал на гигантски пъстър букет, сред който надничаха червените керемиди на къщите. Горе Улпия Термалия тънеше в пищна зеленина. Входовете на галериите се губеха сред малинови храсти. Към синия космос летяха прозрачните ракетки на глухарчетата и възторжените песни на славеите. Дъхаше упоително на младост.
Нима е възможно да се учи в такова време?
Интернатът бе обзет от сладостно замайване, сякаш в стаите бе впръскан хлороформ. Термалийци слушаха с половин ухо монотонните уроци, прозяваха се до разчекване на челюстите и замечтано се вглеждаха в отворените прозорци, зад които бе светът. Нямаше ги обичайните сритвания под чиновете, нямаше крясъци, нямаше ги и Гърбатко, и доктор Майспо, за да разсеят дрямката. И даже Валери и Тото съжителствуваха мирно един до друг, без да се дърлят и щипят.
Всички само чакаха последния звънец, за да се изстрелят навън и дадат воля на натрупаната през дългите студени месеци енергия, по-силна даже от водородната бомба. Тичаха и се търкаляха като бесни по тревата, прескачаха като пощурели пантери рововете на Улпия Термалия, катереха се като подгонени маймуни по боровете, боричкаха се като пробудени от летаргичен сън мечета, крещяха до пресипване и едва когато се поуталожваха, хукваха да обядват.
Хапваха набързо, надраскваха надве-натри домашните си и чак когато учителите се прибираха по домовете, си, започваше истинският живот, онзи, чийто тласък бе даден в паметния ден на посещението на гросмайстор Качалски.
Общежитията обезлюдяваха, термалийци се пренасяха около саркофага на Касиус Клей и във физкултурния салон. Наистина имаше и трето място — кабинетът по музика, но там репетираше хорът на Добромир, а той беше неутрален.
Сгушени сред разкопките, членовете на „Абдул-Аба“ провеждаха редовните си занимания по шахмат. Положили върху камъните табла, наръчници и сборници със задачи, те слушаха поредната лекция на Валери.
Никой, ама никой не бе допускал, че тази игра може да бъде тъй увлекателна! Тя разкриваше такива необозрими хоризонти на въображението, такива пленителни светове на мисълта, такива безкрайни възможности за комбинации, че новаците бяха в състояние да седят по цели часове, без да мърдат, обзети от неизпитано дотогава блаженство.
И едва по време на тия уроци абдулабайци осъзнаваха, че тази древна игра освен таланта изисква и много, много труд. Валери ги караше да четат купища книги, да правят дълги анализи на партии на велики шахматисти, да изучават наизуст хитри комбинации. И с всеки изминат ден те с ентусиазъм установяваха колко бързо напредват и това им даваше импулси за още по-настървени занимания.