Свършили урока по борба, редовните членове на „Дан Колов“ обличаха празнични дрехи, връзваха червени връзки и отиваха в Педагогическата стая.
Там другарката Комитова, ръководителката с кукленското лице и тъничкия глас, им докладваше какви произшествия са станали през денонощието, за които се предполагаше, че са причинени от деца. Най-често това бяха кражби на автомобилни бърсалки за стъкла, изчезнали велосипеди, задигнати кутии локум от сладкарницата при киното, изтръгнати слушалки от телефонни автомати, пердашени деца от неизвестни хулигани, строшени с камъни витрини и други подобни.
Сетне тя разпределяше групите на двойки, даваше им червени ленти за ръкавите и като им се усмихваше с кръглите си, наивни очички, пожелаваше им успех и ги пускаше из града.
Започваха тогава най-приятните часове. Шерифите обикаляха улици, площади и градини, важни, строги и зорки, и усърдно изпълняваха задачите си. Оказваха помощ на пристигнали от София на екскурзия ученици, охраняваха футболни мачове между детски отбори, бдяха за реда в басейна на спортната палата, където тренираха малчугани, усмиряваха разбеснели се гаменчета…
И едва тогава пристъпваха към търсене виновниците за отбелязаните произшествия.
Отначало това не им се удаваше и често се връщаха с празни ръце. Скоро обаче благодарение на безупречното си поведение техният авторитет порасна и — децата от махалите почнаха да им се доверяват и да им разкриват къде са видели откраднат велосипед, кой се е похвалил, че е строшил витрина, къде са се черпили скришом с цели пет кутии локум, кои си играят с телефонни слушалки, кой продава бърсалки за автомобилни стъкла.
На четвъртия ден те вече водеха нарушителите в Педагогическата стая.
А там инспекторката Комитова си знаеше работата: викаше родители, пишеше писма до учители, организираше квартални комисии за надзор, съветваше, мъмреше, помагаше с каквото можеше, включително и с пари, и рядко, много рядко и — със скръбно сърце пращаше някого в трудововъзпитателно училище, където пък ходеше два пъти седмично с мрежи, пълни с плодове, бонбони и книги…
И стана така, че за броени дни дребните нарушения в града намаляха, а Осоговския тигър се спотаи в миша дупка. Славата на данколовци като смели, силни и честни момчета окончателно се затвърди. Те се движеха по улиците на двойки, горди, преизпълнени с достойнство — истински ангели-хранители на градските деца, и минувачите учтиво ги поздравяваха като близки приятели.
През тия дни Тото Тотото се чувствуваше на върха на щастието. Той си умираше от кеф, че тъй много прилича на ония безброй шерифи, които с такава безпогрешност на юмрука и пистолета в безброй ковбойски филми усмиряваха безогледните бандити. Вечер в стаята си дълго се въртеше пред огледалото, търсейки да постигне ефектната стойка на шерифа от „Един срещу всички“, филма, който бе гледал единайсет пъти в архивното кино. И си мечтаеше за някое страхотно престъпление, което ще разкрие, катерейки се по водосточните тръби на стоетажен небостъргач, и за гангстера, когото ще залови след главозамайващи преследвания с червения ролс-ройс.
Ала, уви, никое щастие не е пълно; такава е човешката участ. Такава бе участта и на Тото. Защото вечер, когато се връщаше от дежурство, той отваряше таблото и въпреки най-добросъвестните си усилия не успяваше да научи повече от онова, което бе усвоил в първия ден, а именно — какво е „голяма рокада“. А като войвода на секция „Шах“ не смогваше да придвижи и на сантиметър знанията на съотборниците си.
Седяха върху тепиха, потяха се, пъшкаха повече, отколкото при двоен нелсон, местеха с коравите си пръсти фигурите, умуваха, пресмятаха, караха се, достигаха до размяна на юмруци, но въпреки това нищо не излизаше.
На четвъртия ден след една мъчителна кавга Тони-48 стана и каза:
— Аз си отивам.
— Къде бе? — попита Тото.
— При Валери. Там поне ще се науча да се боря на шах.
— Глей го ти, десертора! — извика грозно войводата. — Ама нали като си отиваш, фатално разваляш отбора?
— И какво от това? Нали ако не се научим да се борим на шах за 26 дена, Старика пак ще ни разтури? А аз искам да си остана шериф.