— Аз също! — обади се плахо Банко-52.
— И аз! — обади се по-смело Ванко-56.
— И аз! И аз! — обадиха се съвсем смело останалите категории.
Тогава Тони-48 окончателно се престраши:
— Да извикаме Пепи! Той си е наш и ще ни научи да се борим на шах!
— Пепи е предател! — рече мрачно Тото.
— Не е вече! Той е изгонен от Валери и сега се скита немил-недраг, без сън и без покой в Улпия Термалия.
— Така ли? А пък аз да не съм го знаял! Я ми го доведете веднага!
Тони-48 само това и чакаше. Изхвърча навън и завари Пепи зад колонадите на некропола да се бори с един дебел пън.
— Какво правиш? — попита той.
— Тренирам — отвърна Пепи, извади от джоба си бисквитче и си гризна. — Защото вече напълнях с едно кило и трийсет и осем грама и скоро ще мина в по-горна категория.
Тони-48 го хвана за ръката и го довлече в салона. Данколовци го наобиколиха.
— Слушай, Пепи! — рече тържествено Тото. — Искаш ли да се върнеш пак в нашето лоно безстрашно?
Сините като синчец очи на Пепи засвяткаха.
— Искам.
— Добре, но ще ни научиш ли да се борим на шах по всички категории?
— Ще ви науча! Само че тайно от Валери.
— Не бой се! Ние ще те пазим като зеницата на окото си от ония завеяни будалайци.
— Абдулабайци — поправи го Пепи.
— Будалайци! — повтори упорито Тото. — А сега закълни се в името на Дан Колов, че никога няма да ни изневериш!
Пепи преглътна: спомни си клетвата, която бе дал на другите, поколеба се за секунда, помисли и нехайно произнесе:
— Дадено!
Възторжени овации посрещнаха тази декларация. Данколовци грабнаха Пепи и го запремятаха във въздуха чак до висящите от тавана халки.
А през това време той си мислеше, че все пак е успял да метне всички. И си мислеше още, че в близките дни ще извърши велики дела: ще научи шахматистите да се борят, а борците да играят шах!
И то тайно!
Наистина, имаше опасност да го разкрият и тогава… Но Пепи беше мъжко момче и не се плашеше от нищо.
Даже от призраци.
Сложните комбинации на Пепи
За Пепи настъпиха щури дни.
Навярно ако бе подозирал какво му предстои, едва ли щеше да поеме двойното бреме на треньор по борба и инструктор по шах. Но бе вече изиграл първите ходове и бе потънал в такъв сложен мителшпил, че връщане назад нямаше, освен ако се признаеше за победен.
Но Пени никога не се признаваше за победен. Не се призна и сега. Обратно, уверено се движеше напред, балансирайки по ръба на пропастта между борбата и шахмата, и проявяваше чудеса от енергия, изобретателност и дързост, като едновременно спазваше и нарушаваше клетви. Само че престана да снима, да събира марки и минерали, престана даже да чете…
Напрежението започваше сутрин рано, когато правеше своя крос из гората. Бягаше сам, изолиран от всички. Един-два пъти неутралният Добромир се опита да го привлече в хора с обещание, че ще му даде да пее солова сопранова партия, но Пепи го отряза, като му заяви, че неговият глас сега мутира и не се знае дали и в бъдеще ще остане сопран.
Напрежението растеше в клас, където противниците от двата лагера от страх да не се разконспирират даже не му подсказваха, и той бе принуден да разчита единствено на себе си.
То ставаше още по-силно следобед, когато данколовци слизаха в Педагогическата стая, а абдулабайци се уединяваха сред разкопките. През тия минути Пепи буквално си умираше от желание да тръгне с шерифите на лов за осоговски тигри. Но не отиваше. Пазейки се да не го забележат, той изтичваше към развалините, където вече го чакаха. И почваше серията от сложни ходове.
Първи ход — Пепи строяваше шахматистите и ги подлагаше на такава физическа обработка, че те започваха да кълнат деня, в който са се родили. Караше ги да тичат до припадък, да лазят като гущери, да скачат по 300 пъти, да се премятат презглава, да ходят на ръце, да правят мост на гръб, да се повдигат едни-други, да се тръшкат по тревата, да си извиват главите, докато им се завиеше свят и прочее, и прочее… На края падаха изтощени и плезеха езици като пребити песове, но Пепи не ги щадеше и само като си помислеше за патрулиращите в града шерифи, с яростни викове отново ги вдигаше и започваше всичко отначало.
— Ох, слабички сте ми вие! — оплакваше ги той, като опипваше мускулите на курсантите. — Все шахматисти с големи глави и хилави тела. Така не може! Трябва да ядете повече, за да стигнете категориите, иначе за нищо няма да ви бива. Вижте ме мене! — И вадеше бисквитче и си го гризкаше. — Искате ли?