Шахматистите с големите глави и хилавите тела биваха така капнали, че хич не им беше до ядене. Единственият, който приемаше поканата, бе Валери. Потен и задъхан, той трескаво гълташе, ослушваше се в шумовете на стомаха си, за да чуе дали храната се превръща в енергия, а енергията в мускули.
Пепи беше доволен от него. Валери отдавна вече не хленчеше, изпълняваше точно всички упражнения, а от време на време дори изненадваше треньора си с някоя нова хватка, която я нямаше в никакво ръководство. Веднъж Пепи го потупа по рамото:
— Гросмайсторе — каза той, — ако си все така прилежен и послушен и нанкаш добре, скоро ще те провъзглася за борец от категория до 48 килограма.
— На колко е Тото?
— На 64.
— Значи, още 16 кила! — отчаяно въздъхна Валери.
— Нищо. Ванко-56 напълня за една година цели 17 кила.
— Наистина ли?
— Честна пионерска! Сутрин, обед и вечер се тъпчеше с шоколад, бадеми, луканка и тахан-халва, а в промеждутъците си хапваше хляб и сирене. Майка му всяка неделя му пращаше по един грамаден колет.
— Мама и татко са в Куба…
— Купувай си от гастронома!
— Нямам толкова пари.
— Кой ти е крив, като ги харчиш само за етюдни книги? Виж ме мене, всеки ден си купувам по една кутия бисквити.
Валери се позамисли.
— А не може ли Тото да поотслабне малко?
— Убиваш ме! Че за какво ще отслабне? За да се бори с тебе ли? Виж, ако беше заради някой шампион от по-лека категория, като нищо ще отслабне.
Същия ден Валери се отби в гастронома на площада и с последните си левчета накупи шоколад, бадеми, тахан-халва и луканка. И бавно ги задъвка, защото бе чел някъде, че добре сдъвканата храна се усвоява по-пълноценно от организма.
Втори ход — след тренировката по борба с абдулабайците идваше редът на шахмата. Прехвърляха се около саркофага на Касиус Клей, разтваряха табла и Валери анализираше последната партия на Виктор Корчной.
Тогава Пепи от строг учител се превръщаше в прилежен ученик. С внимание следеше лекциите на доскорошния си чирак и се задълбочаваше в пленителната игра на мисли. И се „бореше“ на шах. С Белия облак, със Спас Дългия, с Елка, въодушевено, със страст, до самозабрава. И биеше! Биеше все по-често и тогава потриваше ръце, премяташе се през глава и почваше пак. Скоро започна да матира всички, с изключение на Валери.
— Кога ще стана разредник? — полита го той веднъж.
— Научи ли наизуст шахматния кодекс?
— Уха! Искаш ли да ти го изрецитирам? Чуй! „Международен гросмайстор е всеки състезател, който е участвувал в четвъртфинален мач от турнира на кандидатите и е постигнал в него най-малко 40% точки…“
— Щом като знаеш толкова, там пише кога можеш да станеш разредник. Освен това трябва да ме биеш шест пъти поред.
— Това го няма в кодекса!
— Ако искаш! Иначе няма да те предложа за разредник.
Пепи го измери критично от глава до пети и тъпичко произнесе:
— Глей го ти какъв е станал! Също като Роберт Фишер!
Валери не разбра — упрек ли има в тия думи или похвала, и затова предпазливо попита:
— Като Роберт Фишер ли?
— Ами да! И той като тебе все се глезоти, с тоя не му се играе, оня не ще да види, пет милиона долара иска, за да се покаже на турнири, а на финала на световното първенство щял да излезе, ако претендентът се съгласи да бъде бит само с две точки.
— Ти пък откъде знаеш тия неща?
— Че аз чета вестници, не съм като тебе! И списания в библиотеката разглеждам всеки ден и даже списание „Шах-мати“ си купувам, дето пише статии лично Михаил Тал на руски език. Разбра ли?
Въпреки тия сериозни доводи, а може би тъкмо заради тях, Валери не отстъпи и повтори, че ще предложи Пепи за разредник само когато той, Пепи, успее да бие него, Валери, шест пъти поред.
Това бе жестоко условие, но кандидат-разредникът не се отчая. И вечер, докато другите зяпаха телевизия, той отваряше сборници и зубреше, зубреше дебюти, мителшпили, ендшпили, толкова повече че всеки ден трябваше да бъде готов за третия ход, който настъпваше след заниманията с абдулабайците. Това бяха най-напрегнатите часове. Пепи се измиваше набързо и посрещаше завръщащите се от града шерифи, за да пристъпи към посвещаването им в тайните на шахматното изкуство.