Това беше един странен процес на прехвърляне на току-що заученото от Валери към главите на борците. А беше трудно, дяволски трудно! Данколовци и особено Тото нямаха навика да мислят отвлечено. За тях действителността в спорта представляваше моментната хватка, бързото поваляне на противника, изненадващата контраатака. Да си представят какво ще се получи върху таблото след два, три или четири хода не беше по силите им.
Ала Пепи беше търпелив, по десет пъти повтаряше един и същи ход, по двайсет пъти анализираше някоя интересна комбинация и постепенно, но сигурно вкарваше в мозъците на учениците си идеи, които след това не ги оставяха на мира.
И за кратко време постигна това, което даже Старика не очакваше: у борците се пробуди интерес към „борбата на шах“. И когато Пепи се яви на петата лекция, върху тепиха имаше не едно, а седем табла. Това бе победа!
Четвърти ход — привечер настъпваше последната фаза от сложната и комбинативна игра на Пепи: отборна тренировка по борба, този път под ръководството на Тото. Войводата никак не си поплюваше и изискваше от него онова, което следва да владее всеки борец, готвещ се за спартакиадата. А през тия часове Пепи вече припадаше от изтощение…
Краят идваше, когато не му оставаха сили дори да се довлече до трапезарията за вечеря. И отново сядаше сам, хапваше набързо и се прибираше в стаята си, за да се заеме с партиите на Алехин.
Този нечовешки режим трая седмици наред. Затова пък Пепи виждаше как буквално за дни абдулабайци заякват, а данколовци добиват в погледа си някакъв нов израз на интелигентност. Понякога даже му се струваше, че главите на борците са наедрели…
Пепи се радваше и гордееше с тези метаморфози. И вече съзираше далечния ден, когато ще може да хвърли върху тепиха Валери, а върху таблото Тото…
И веднъж, както си мислеше за това, той се сети за онова старо предложение на Гърбатко. Без да се колебае, изтича до болницата.
Сега вече не се кри от портиера, спокойно мина покрай будката, още по-спокойно изкачи трите етажа и влезе в стая №328 с букет червени рози в ръка (които бе успял да откъсне в банската градина под носа на пазача).
Гърбатко му се зарадва много, прегърна го, покани го да седне на леглото, почерпи го с цяла кутия шоколадови бонбони и го накара да му разкаже всички новини от интерната, ей тъй, бавно, подробно, с коментари. Пепи направи това сочно и с удоволствие. И едва на края, когато вече дежурната сестра надникна през вратата и го предупреди, че е време да си върви, той сподели с учителя своя план. Гърбатко го изслуша много внимателно, а проницателните му очи ту се смееха, ту припламваха с нежни огънчета, ту замислено потъмняваха. Когато Пепи завърши, той заяви:
— Отлична идея, Пепи.
— Ще ми окажете ли съдействие?
— То се знае. Стига да изляза навреме оттук.
— Ама нали сърцето вече не ви боли?
Гърбатко тъжно се усмихна:
— Не, Пепи, не ме боли вече… Но я ми кажи ти по-добре, как вървят твоите лични работи? Снимаш ли? Получил ли си нови марки? Какво интересно си прочел напоследък?
Пепи изпусна такава трагична въздишка, че с нея всъщност каза всичко, но все пак добави:
— Нито съм прочел нова книга, нито съм намерил нови марки, нито пък съм направил нови снимки… Само се боря и играя на шах, играя на шах и се боря…
— Хм… това не ми се много харесва… — Гърбатко го погали по къдравата коса. — Но да се надяваме, че шахматно-борческата треска скоро ще спадне и ще се върнем към по-нормален живот… Я виж какво съм прочел аз напоследък!… — И показа книгата върху шкафчето. Беше „Има ли разум в космоса“.
Сините очи на Пепи заискриха.
— Еха! — възкликна той. — Ще ми я дадете ли да я прочета?
— Вземи я! — После Гърбатко се обърна към другите болни в стаята, и съобщи: — Другари, това е Пепи, моят най-добър приятел, ученик в „Термалия“.
Пепи се здрависа с всички и вече да излезе, приближи се отново до учителя и прошепна в ухото му:
— А клетвата? Какво ще правим, когато абдулабайци и данколовци узнаят, че непрекъснато нарушавам клетвата и че им изневерявам през цялото време?
Гърбицата на Гърбатко весело се задруса.
— Хм… — рече той. — Да ти кажа привичката, не виждам тук особена изневяра… Но ще решим и този въпрос, не се безпокой! Има време.
Пепи се върна в интерната, преизпълнен с надежди, като по пътя успя да изчете шейсет и две страници от книгата на Гърбатко.
На хоризонта се надигаха бури.