Изпити по никое време
Всичко започна с едно неочаквано класно по математика. Инженер Пройко нахлу ураганно в клас, попита картечно:
— Готови-ли-сте-готови-ли-сте? — Заснова край чиновете, размаха като пистолет незапалената си лула, продължи бързо-бързо: — Ей, борци, четворка ви трябва, иначе директорът ще ви разгони! — Разтвори учебника и започна да диктува така, сякаш предаваше по радиото вълнуващ мач:
„16 работници построили кравефермата на едно ТКЗС за 8 дни при 7 и половина часов работен ден. За колко дни…“
Завърши, попита:
— Записахте ли всичко? — И пристъпи към втората задача:
„Три пионерски отряда брали шипки. Първият отряд набрал 30% от цялото количество, вторият отряд…“
— Записахте ли? Да? А ето и третата задача:
„Според изчислението населението на НРБ през годините на народната власт се увеличи от 7 884 600 души на…“
— Записахте ли? Ха да ви видя сега! Имате на разположение един час. Валери, не зяпай! Почвайте! И тишина!
Всички термалийци забиха носове в тетрадките, всички с изключение на един — Валери. Той бе решил задачите още докато инженер Пройко диктуваше, и сега му бе ужасно скучно. За записването на решенията имаше сума време и в момента си мислеше откъде да вземе малко левчета, че да си накупи пак шоколад, бадеми, луканка и тахан-халва…
Защото оказа се, че консумирането на тия калорични храни действително бързо повишава теглото. При последното теглене в банята той тежеше вече 47 килограма и 300 грама! Предстоеше да гони 52, 57, 62 и дори 64 килограма и да излезе най-после срещу Тото!… Но, дявол да го вземе, откъде левчета? Той шумно въздъхна.
Сякаш в отглас отдясно долетя друга въздишка, но преизпълнена с неизказана мъка. Въздишаше Тото. Повдигнал дъгообразните си вежди почти до косата, захапал нещастно устни, той се взираше като слепец в празния и бял като първи сняг лист.
Валери почувствува злорадство. „Нека — помисли той, — нека! Уж всемогъщ господар на «Термалия», а трепери над три мизерни задачки като жалък заек от първи клас!“ И се обърна към другите.
Другите усърдно решаваха. Скърцаха пера, шумяха листове, сумтяха носове, плезеха се езици.
Белия облак нервно чорлеше бялата си коса.
Спас Дългия флегматично изписваше строгите цифри.
Пепи търкаше пета о пета и нахвърляше решението така, сякаш рисуваше картина.
Погледна и към Елка. Тя замислено разплиташе златната си плитка и смутено се усмихваше и в усмивката й той прочете молба — очевидно беше се запънала. Не се колеба никак. И като издебна едно обръщане на учителя, той попита с беззвучно отваряне на устата:
— Коя задача?
Тя посочи с пръсти: втората. Той кимна: готово! Изписа дебело върху дланта си главните уравнения на решението и я вдигна пред лицето си. Елка видя цифрите и за благодарност нежно трепна с клепачи. Топла вълна на блаженство обля Валери от глава до пети и за да не забележат червенината на лицето му, отново се обърна към Тото.
И срещна очите му: очи на пребито кученце, което търси закрилата на добрите хора. Пред него белият лист на тетрадката беше все тъй непокътнат. Валери ненадейно си спомни оная сцена на нападението на Осоговския тигър: удара под диафрагмата, скока на Тото, борбата, победата, бягството на тигрите… И неочаквано, под напора на някакво неясно още чувство, направи нещо, което не бе правил никога. Написа в тетрадката си решенията на трите задачи, след това преписа всичко много ситно върху последния лист, откъсна го и незабелязано го бутна пред Тото.
Отначало Черния войвода не повярва на очите си. Дълго не пипна листа и ту поглеждаше към него, ту към Валери, ту към инженер Пройко, който чистеше лулата си. После изведнъж разбра и трескаво започна да пише.
Звънецът удари, когато успя да сложи последната точка. И докато другите предаваха тетрадките си, той смачка спасителния лист на топчица и го пъхна в устата си. Така, с подути бузи, остави тетрадката върху бюрото на инженер Пройко и хукна навън.
През междучасието дълго се въртя около спасителя си с намерение да му каже нещо, но Валери беше твърде зает с Елка. Двамата се разхождаха сред цветята, говореха си нещо много сериозно и от време на време ужким случайно си докосваха ръцете. Тото усети в сърцето си леко присвиване, но не се намеси. А когато отново влезе в клас, не се и опита да направи онова, което вършеше всеки път, ей тъй, просто по навик — да щипне Валери по бедрото. Кротко седна и остана тъй дълбоко замислен, сякаш се мъчеше да проумее някаква много сложна задача, която му поставяше не инженер Пройко, а самият живот.