Потънал в тия мисли, той влезе в учителската стая.
И връхлетя на другарката Комитова.
— Ох, другарю, откога ви чакаме!
Бе ужасно разтревожена и непрекъснато кършеше ръце.
До нея стояха две старчета, очевидно близнаци: еднакви бели мустаци, еднакви провиснали вежди, еднакви очила в телени рамки.
— Какво се е случило? — попита Гърбатко.
— Нещо много неприятно. Отнася се до ваши ученици… — Другарката Комитова не намери повече думи и едва не се разплака.
— Моля, успокойте се! Седнете и разкажете всичко подред. Комитова седна, старчетата останаха прави, еднакви като копия.
— Случи се това — заговори тя, — че моите доброволци или, както ги наричате вие, „шерифите“, не оправдаха доверието ми.
— Невъзможно!
— Ох, чуйте, чуйте!… Отначало бях много доволна от тях, те отлично изпълняваха задачите си, особено Тото… После изникна проблемът с продуктите…
— Какви продукти?
— Обикновени: луканки, сиренета, мед, халва… През първите дни мислехме, че са отровни, и се разтревожихме, можеше да пламне страшна епидемия, после се оказа, че са здрави, но че са крадени.
— И какво, вие смятате, че данколовци имат нещо общо с тия кражби?
— Оставете ме да се доизкажа!… И тъй, още като установихме, че сред градските деца се продават продукти на ниски цени, възложихме на шерифите да потърсят техните разпространители…
— Откриха ли ги?
— Разбира се, те са кадърни момчета, но пред мен скриха това…
— Защо?
— Много просто: защото продавачите на крадените продукти са други ваши ученици.
— О, не!
— О, да! И на първо място някакво момче с бяла коса и червено лице!
— Белия облак! Невероятно!
— Описаха ми го много точно.
— Белия облак не е крадец! Ръката си в огъня слагам за него. Но, кажете ми, откъде са били задигнати продуктите? Комитова отново стана и като закърши пръсти, обясни:
— Мистерия! Продуктите са крадени от неприкосновените запаси на „Хранителни стоки“, знаете, складовете, които се помещават в старите противовъздушни скривалища под хълма.
— И в какво собствено се състои мистерията?
Комитова драматично въздъхна и се обърна към старчетата:
— Разкажете!
Тогава двете близначета с един и същ треперлив глас, с еднакви думи и еднакви жестове разказаха следната любопитна история:
Години наред те са пазачи на складовете за неприкосновени запаси на „Хранителни стоки“. Службата им е много лека, защото работните им места са така дълбоко заврени под земята, че освен началството почти никой не знае за тях. Освен това достъпът до складовете е здраво запречен от разни врати, обковани със стомана. Тия порти отварят лично те само от време на време, когато се наложи да проветрят помещенията… И какво, значи? Преди няколко седмици те установили, че в големия склад, дето е под лятното кино, са проникнали айдуци, навярно джуджета, и са го обрали!
— По какво установихте, че са джуджета? — попита Гърбатко.
Двамата веднага отговориха:
— Ей такива кални следи имаше по пода! Все малки, от детски обувки. Айдуците са разбили сандъците, пробили са тенекиите с мед, разхвърляли са луканките… Ние рекохме да замълчим, че ще ни изстине мястото, но след два-три дни заварихме същото положение…
— Кажете за шаха! — подсказа другарката Комитова.
— Ще кажем! Та ние там си имахме един шах да си играем, когато навън е жега, защото, знаете, в тия подземия е като в хладилник. И, значи, тя, дъската де, изчезна. Фигурите също. Хубави бяха, вуйчо ни от Русия ги донесе преди революцията…
Още като чу думата „шах“, Гърбатко се наежи. В главата му нахлуха мисли, една от друга по-диви и противоречиви. И все пак…
— И все пак — рече той, как са влезли крадците в склада, щом като имате такива непробиваеми железни порти?
— Тъкмо в това е голямата загадка — отвърна вместо старчетата другарката Комитова. — Вратите и бравите са непокътнати.
— Пък и ние, след като ни задигнаха шаха; не сме мърдали отпред входа цели пет денонощия!
— И какво? — попита все по-заинтригуван Гърбатко.
— Какво ли? Завчера пак са влизали, това е! Като че през земята, като къртици! И пак са отмъкнали стока. И даже новия шах са ни завлекли, дето си го купихме от ГУМ. Тъкмо разигравахме партията на Карпов срещу Спаски.
— Наистина странно! — продума Гърбатко. — Имате ли някакво обяснение?