В салона данколовци усъвършенствуваха хватките, като лично Тото показваше всичките си шампионски тайни.
А Пепи, който още не беше решил окончателно какъв ще стане — борец или шахматист, — ту се бореше с Тото, ту играеше шах с Валери, а в промеждутъците мъкнеше от стаята си енергани, които щедро раздаваше на всички без изключение, като на борците препоръчваше повече луканка — за мускули, а на шахматистите повече мед — за мозъка… И непрекъснато щракаше с федката, като най-много снимаше Валери и Тото, защото нали победителите трябва да бъдат увековечени и техните героични образи да останат за поколенията…
Доктор Майспо пък сновеше от салона към саркофага и от саркофага към салона, наблюдаваше, съветваше, окуражаваше, критикуваше. И апелираше да не го изложат, защото иначе мислете му!…
При трениращите идваха и други учители и възпитатели, желаещи да помогнат на делото. Появи се инженер Пройко, който направи математически диаграми на шахматните дебюти. Многострадалната Геновева донесе цяла кутия с витамини, които раздаде „за сила“. Директорът разказваше разни бодри партизански истории за „повдигане на морала“.
С една дума, всичко живо се бе запретнало да допринесе с каквото може за постигането на победата.
Изключение правеше един-единствен човек: Гърбатко. Всичките си свободни часове той прекарваше в библиотеката, после отиваше в местния музей, където се застояваше пред макета на древното селище Улпия Термалия, проучваше старите пътища, акропола, бегло отбелязаните галерии. Сетне до късно в дома си чертаеше някакви скици и пишеше, пишеше…
И една вечер, последната преди състезанията, той тихомълком се появи в интерната, навлечен в стар работен комбинезон. Джобовете му бяха издути от голям електрически фенер, свещи, кибрит, захар и бисквити, бележник. На гърдите му висеше фотоапарат със светкавица. Той предпазливо заобиколи общежитията и се отправи към саркофага на Касиус Клей.
Бе полунощ. „Термалия“ спеше. Парцаливи облаци се гонеха под пълната луна и ту я закриваха, хвърляйки земята в мрак, ту я откриваха, за да блесне тя още по-светла.
С големи усилия той отмести похлупака на саркофага. Вътре всичко си беше така, както му го бяха описали абдулабайци: ботуши, въжета, торби, кирки… Обу чифт ботуши, нави въжето около пояса си, нарами една кирка и без да покрива отново саркофага — вече нямаше сили за това, — тръгна към Галерията на призраците.
Внимателно скочи в трапа и свали решетката. Това вече беше много за него и той приседна да си отдъхне, мислейки си над странното стечение на обстоятелствата, което го бе довело дотук. И се усмихна при спомена на абдулабайци и данколовци, които го бяха насочили към една от големите тайни от историята на този град…
Тогава усети „призрака“.
Най-напред чу дълбокото ахкане. После, когато луната се скри зад облака и настъпи мрак, видя виолетовото сияние…
В първия миг леко изтръпна, после гласно се засмя, протегна ръка и опипа сияещите коренища по стените на дупката. Това бе класическото излъчване на гниещи фосфоресциращи дървесини…
Гърбатко се изправи, извади от джоба хапче валидол, постави го под езика и без да изчака окончателното възвръщане на силите си, влезе в галерията.
Класният наставник на VI б клас в интерната „Термалия“, учителят, когото учениците нежно обичаха, специалистът по история, запалянкото, увлечен от загадките на Улпия Термалия, човекът, когото всички наричаха само Гърбатко, пристъпваше към своя ендшпил…
Една битка на два фронта
Затръбиха фанфарите, загърмяха барабаните.
Термалийци бяха готови за бой.
Строени на плаца пред общежитието, огрени от утринното слънце, те чакаха сигнал да потеглят към града. Начело, рамо до рамо, стояха абдулабайци и данколовци. Най-напред се перчеше Пепи, вдигнал високо знамето на училището.
Около тях се суетяха доктор Майспо и инженер Пройко, оправяха копчета и вратовръзки, пристягаха униформи и нетърпеливо поглеждаха към дирекцията.
Най-после оттам се зададе, тържествен в черния си костюм и с множество ордени на гърди, Старика.
— Е, бойци, готови ли сме? — провикна се той.
— Винаги готови! — отвърнаха бодро термалийци.
Той се обърна към доктор Майспо.
— Къде е Гърбатко?
— Не зная. Не съм го виждал днес.
— Странно! Да отсъствува в такъв ден!