— Сядай! — заповяда Тото и се спусна по задник. Валери седна.
Стигнаха до ново разклонение, после до едно кръстовище, после до още едно сложно разклонение, което правеше чупка като буква Г. Колкото по-заплетен ставаше пътят, толкова по-уверено се движеше Тото, толкова повече се объркваше Валери. И тъкмо когато шахматистът бе готов да не направи нито крачка повече напред, опряха до ръждясалата желязна преграда с отвърстието в средата.
— Това е Главната квартира! — рече Тото и пръв се провря.
Валери не вярваше на очите си, но го последва.
Влязоха.
Пред краката им беше скелетът в сивкавите парцали. До него — Гърбатко, полегнал встрани. Полуотворил очи, той дишаше с неравномерни тласъци и конвулсивно стискаше пред гърдите си отворения фотоапарат.
Ендшпилът на Пепи
В ъгъла на тепиха Старика, доктор Майспо и Елка бяха наобиколили Пепи и бършеха с пешкири потните му гърди.
— Къде са другите? — попита остро директорът. — Защо избягаха?
Пепи се обърна с невиждащи очи към него.
— Те не са избягали… — едва изрече той. — Те… отидоха да спасят Гърбатко…
— Защо? Какво се е случило с него?
— Сигурно е затрупан… В Галерията на призраците…
— Но защо е влязъл там? И къде точно?
Пепи пое дълбоко дъх:
— Сигурно е в Главната квартира. Тая, която въстаниците са разгромили на 24 септември 1918 година…
Директорът изгледа Пепи така, сякаш малкият бе полудял.
В този момент удари гонгът. Започваше третият и последен манш. Доктор Майспо и Старика не го дочакаха и се отправиха към изхода. Остана Елка.
— Пепи, миличък! — прошепна тя. — Трябва да победиш! Чуваш ли? Заради Валери и Тото, които не могат да се борят! Заради Гърбатко!
И го погали по потната, румена буза.
Бабанката се надигаше, страшен и безпощаден, готов да нанесе последния удар.
Пепи се изправи. Дясната му буза пламтеше. И пак видя Гърбатко, видя Валери, Тото, другите, там… Да, заради Гърбатко, заради „Термалия“! Бабанката летеше към него, Пепи го изчака, подложи ръце под гърдите му, в движение легна по гръб и го прехвърли зад себе си. Оня се изтърколи далече извън тепиха… Залата избухна в овации. Пепи мигновено се изправи и този път, без да дочака нова противникова атака, сам нападна…
И започна един пищен фойерверк от майсторски хватки, които Пепи прилагаше с такава лекота и изящество, сякаш се бореше не с шампиона на града, а с чучелото в стъклената зала. Бабанката, тъй мощен и агресивен през първите маншове, ставаше все по-беззащитен и плах. Публиката крещеше от възторг, термалийци размахваха плакатите „Термалия — шега ли е?“ Многострадалната Геновева въздишаше: „Боооже, Пепи, стъпи му на шията!“, вълнуваха се даже съдиите.
И само десет секунди преди края, когато точките все още бяха във вреда на „Термалия“, Пепи се метна под Бабанката, вдигна го на плещите си, завъртя го два-три-четири пъти като въртележка и го тръшна по гръб. Съдията се наведе, погледна: плещите му бяха здраво притиснати върху тепиха. Едно, две, три… Туш!
— Ураааа! — гръмна публиката. — Бравоооо!
Пепи не дочака да вдигнат ръката му, с бързи крачки пресече пътечката към изхода и оттам, все тъй по трико и потен, се втурна към кулисите на сцената. Видя празния стол пред първата маса, пристъпи напред и седна. Погледна часовника: бяха минали петнайсет минути от началото на партията, противникът — инженерът от кондензаторния завод — търпеливо чакаше. Решително вдигна десница и премести царската пешка напред…
А там, в Главната квартира, Валери се наведе над учителя:
— Гърбатко! — зашептя той в ухото му. — Чувате ли ме?
Но учителят не чуваше, — само продължаваше да хрипти в неравни, спазмодични тласъци.
— Хайде, стига си дрънкал, кросмайсторе! — каза грубо Тото. — Трябва да го изнесем безусловно оттук!
— А носилка?
— Няма нужда! Давай! Ще го нося аз. Но най-напред да го измъкнем оттук!
Хванаха учителя за ръцете и краката и с големи усилия го провряха през отвърстието на преградата. Тук Тото наплюнчи пръсти, позаглади перчема на върха на главата си, после приклекна и с помощта на Валери пое Гърбатко на гръб. Учителят не беше тежък, но гърбицата опираше до свода, та Тото бе принуден да крачи, приведен почти до земята.
Валери се движеше отпред, светейки с фенера. Зад себе си чуваше тежкото дишане на Тото и задавеното хриптене на Гърбатко.