И както играеше, обърна глава към салона. И видя Елка. На първия ред, тънка, бледа, със златна плитка над челото. В очите й имаше такава нежна молба, че Пепи изведнъж почувствува на раменете си не криле, а атомни мотори на звездолет… Сега вече никой не можеше да го повали!
Грабна Бялата дама и я прати далече напред.
Знаеше, че ще победи.
Белия облак, Спас Дългия и Тони-48 мъчително джапаха в горещите локви на тясната галерия, когато неочаквано съзряха жълтеникавата светлинна. В същия миг тя се наклони, премига като око на болен Циклоп и като очерта тъжна дъга, падна и угасна. Те постояха секунда в нерешителност, после се втурнаха напред с насочени към тъмната купчина фенери.
И опряха до безформения възел от трите преплетени тела: Валери, Тото и Гърбатко, неподвижни и безмълвни.
— Облако! — прошепна Спас и всички чуха бесните удари на сърцето му. — Облако, бягай за помощ!
Първият бегач на „Термалия“ се стрелна към изхода.
И въпреки локвите, въпреки ботушите, въпреки умората той пробяга първите сто метра за 12 секунди и 2 десети — първи рекорд на новата спортна дисциплина „бягане в тунел“.
На сто и петдесетия метър мощен прожектор го блъсна в очите. Прозвучаха гласове, блеснаха пожарникарски каски. Зад тях се задаваха Старика, доктор Майспо, другите…
— Мат! — рече Пепи.
Инженерът поседя още няколко секунди напълно неподвижен с очи, впити в белите фигури, които бяха обкръжили черния му цар, въздъхна дълбоко, изправи се и подаде ръка.
— Поздравления! Ще чакам реванша…
Ала Пепи не го чу, даде знак с глава към първия ред и през кулисите се понесе към главния вход. Елка вече го чакаше.
Двамата едновременно погледнаха към върха на хълма. Там нямаше нищо.
Но откъм завоя на шосето се показаха две линейки. Движеха се бавно, а зад тях тичаше цяла „Термалия“, водена от шампиона й на къси и средни разстояния Белия облак.
Колите се изнизаха покрай тях и се отправиха към болницата, все тъй следвани от данколовци и абдулабайци, от гимнастици и атлети, от хористи, танцьори и художници, и ей тъй, просто от ученици. И всички крещяха до пресипване:
— Живи са! Живи са! И намерихме съкровището!
Отминаха.
Не отмина само Белия облак. Все тъй тичешком той се отклони към Пепи и също като при щафетно бягане му подаде щафетата, само че тя не беше тояжка, а един син плик, извика: „От Гърбатко!“ — и с всички сили хукна подир другите.
Пепи отвори плика. Бяха марките. Ония. С лъвовете и главата на Леонардо да Винчи…
Той заплака. И Елка не можа да разбере — от радост ли плаче или от мъка…
А Пепи избърса с юмрук насълзените си сини като синчец очи, поизсекна се и ядовито произнесе:
— Тия ме убиват! Но нищо, ще им го върна тъпкано!… А сега трябва да ида да се боря пак на шах и да играя на борба!
— Да — каза Елка. — Побързай! — И усмихнато добави: — Рицарите не бива да закъсняват никога, нали?
Тогава Пепи, Рицар на Бялата дама и момче на място, се обърна и прескачайки по три стъпала наведнъж, влезе в амфитеатъра.
Чакаха го много и много славни битки.
Чакаше го Животът.
София, юни ’74