Започна неравна борба.
Около двамата се насъбра народ и Валери, въпреки заслепението, в което бе изпаднал, успя да зърне уплашеното лице на Белия облак, очилата на Добромир, студените очи на Спас Дългия, златната плитка на Елка…
Внезапно Тото направи остро движение и Валери попадна сякаш между два воденични камъка. Не можеше да мръдне, не можеше да диша, пред очите му тъмнееше. Още едно притискане, и — край!
И тъкмо когато камъните окончателно го смазваха, те се отпуснаха. Той задиша, погледна: доктор Майспо бе сграбчил десницата на Тото и я навиваше.
— Не така, майсторе, не така! — говореше физкултурникът кротко. — Той е друга категория. — Помогна на Валери да излезе от ямата и едва тогава освободи ръката на Тото. — Ти си значи, новият, а?
Валери, задъхан, кимна. Доктор Майспо го изгледа от глава до пети и поопипа мускулчетата на ръцете му.
— Колко тежиш?
— 45 кила.
— Чуваш ли, майсторе? — обърна се той към Тото. — 45 кила! А ти?
— 64 — отвърна намръщено Тото. — Но той пръв ме нападна!
— Така ли?
Валери не отговори. Впрочем той нямаше никакво намерение да разкрива причините на сблъскването.
— Я гледай какъв агресор се извъдил! — рече доктор Майспо. — Още не дошел, и вече налита на бой! Така ли ви учат в София? Как се казваш? Валери. Е, добре, Валери, набий си в главата един свещен принцип: бори се само с равностойни противници! Нападнеш ли по-слаб, значи, си подлец! Нападнеш ли по-силен, значи, си глупак! Но най-добре не нападай никого… Ти, хм, нямаш лошо телосложение, само че си малко кекав…
Валери погледна стърчащия над ямата Тото и мрачно произнесе:
— Аз ще го набия и така!
Сред множеството настъпи раздвижване, кръгът се отвори, появи се гърбавият учител, задъхан, потен.
— Какво става тук? — попита той.
— Лека схватка между двама майстори на спорта — отвърна доктор Майспо. — Новият нападна Тото, а Тото в състояние на законна самоотбрана едва не го строши…
Гърбавият дълго мълча и Валери можа да види отблизо лицето му: огромно изпъкнало чело, къс, ястребов нос и необикновено проницателни очи, които сякаш виждаха и през хората. Стоеше наведен, като че гърбицата му тежеше повече от поносимото.
— Защо нападна Тото? — попита той.
Валери отклони очи: не издържаше той този всевиждащ поглед. И не отговори.
— Някой друг да знае?
Мълчание. Погледът на гърбавия се спря върху дебелото:
— Ти, Добро? Нали сте в една стая?
— Нищо не видях… — отвърна Добромир, като свали очила. — Аз съм късоглед.
Валери със свито сърце очакваше отговора на Елка, но тя също не каза нищо: все пак бе обещала!
— Благодаря ви — каза тогава гърбавият. — Можете да продължите. А ти, Валери, остани!
Запознанство с древността и първи сблъсък с Пепи
Двамата потънаха в прозрачната зеленина на боровете. Гърбавият крачеше мълчаливо. Валери вървеше до него и си мислеше, че сега най-добре би било да се прибере в стаята, да вземе един аспирин и разиграе една Сицилианска защита.
Навлязоха сред разкопките. Това бе един сложен лабиринт от траншеи, дълбоки и обширни ями, тесни проходи, криволичещи ровове, гладки ескарпи и просто дупки в земята. И навсякъде сред тях или над тях бяха находките. Имаше тежки гранитни блокове, основи на тухлени стени, грамадни мраморни саркофази, надгробни камъни с непонятни надписи…
— През лятото отново ще дойдат археолозите — продума замислено Гърбатко, — и ще продължат разкопките. Цял римски град са открили под тоя хълм, чак до полето. А какво още се спотайва отдолу, един господ знае.
— А вярно ли е — попита Валери, — че тук броди призракът на цар Михаил?
Гърбавият го стрелна с тъжните си, умни очи:
— Кога пък са успели да ти пуснат мухата!
— Но аз сам видях… Снощи, когато… — Валери млъкна, осъзнал, че отива твърде далече.
Гърбатко се усмихна с разбиране:
— … Когато те изнесоха навън, нали? Разни лилави светлинни, въздишки и прочее?…
Валери не отговори. Гърбавият продължи:
— Аз нито съм ги виждал, нито чувал, но ако наистина съществуват, уверявам те, в тях едва ли има нещо свръхестествено. Ще се гмурнат археолозите в земята, ще почовъркат и ще открият най-естествените причини на шумовете и светлинните… Не, тук не броди призракът на цар Михаил, макар че е бил убит някъде насам преди шестстотин и петдесет години… Няма го и неговото съкровище… — Той се поусмихна: — Пък, кой знае… може да е наистина долу… Ти бил ли си друг път в нашия град?