Александър Дюма
Рицарят на Мезон-Руж
I
Беше вечерта на 10 март 1793 година.
Часовникът на Нотър Дам отдавна беше ударил десет и всеки от следващите удари се разпиляваше в мрака като плясък от криле на нощна птица, напуснала стаеното си гнездо, вяла и скръбна.
Тъмнината не бе шумна, както се случваше напоследък, под бездънното небе цареше студ и мъгла.
Париж не бе онзи познат на всички град, блеснал сред хилядите огньове с веселото си множество от народ, не бе градът с многобройните си скандали, олелия, крамоли и убийства, безстрашни злодейства и всичко останало. В момента това бе един град срамежлив и свенлив, угрижен и мълчалив, редките минувачи забързано притичваха от една улица в друга и се хвърляха към входовете на къщите като диви зверове, преследвани от глутници кучета.
С една дума, това беше Париж от 10 март 1793 година.
Преди да се върнем в събитията, предмет на историята, която искаме да ви разкажем, нека не пропуснем няколко думи за онова, което беше накарало столицата да стане така неузнаваема и променена за окото, свикнало да я вижда съвсем друга.
След смъртта на Людовик XVI Франция бе развалила отношенията си с цяла Европа. Към враговете, с които тя беше воювала най-много — Прусия, Австрийската империя и Пиемонт, вече се бяха присъединили Англия, Холандия и Испания. Само Швеция и Дания пазеха неутралитет, и то по причина, че бяха заети да наблюдават разкъсването на Полша от Екатерина II.
Положението бе страшно. По-слабо презирана като велика сила, но и по-малко уважавана след септемврийските кланета и екзекуцията от 21 януари, Франция буквално беше блокирана от цяла Европа, сякаш бе провинциално градче. Англия дебнеше по бреговете ни, Испания — на Пиренеите, Пиемонт и Австрия — в Алпите, Холандия и Прусия — на север; от Горен Рейн до Екс към републиката напираха двеста и петдесет хиляди души.
Генералите ни отстъпваха навсякъде. Мяченски беше принуден да остави Екс ла Шанел и да се отдръпне към Лиеж; Стенжел и Нейли бяха изтикани към Лимбург, Миронда, който беше участвал в обсадата на Маастрихт, беше възвил към Тонгьр; Валанс и Дампиер, принудени да отстъпят назад, бяха допуснали неприятеля да ги разкъса на части. Повече от десет хиляди дезертьори шетаха из вътрешността на страната. Най-накрая, принуден да ограничи надеждите си единствено с Дьоморие, конвентът се бе уморил да изпраща вестоносец след вестоносец при него, за да му нареди да остави бреговете на Бисбоа, откъдето той се гласеше да се хвърли в Холандия и да приеме предводителството на мааската войска.
В Париж, сърцето на Франция, отекваха всичките удари, които се нанасяха на страната от нашествията, бунтовете и предателствата. Всяка победа представляваше бясна радост, всяко поражение предизвикваше хаос и треска на ужас. А последователните несполуки, които бяхме претърпели напоследък, бяха много на брой.
През изминалия ден, 9 март, в конвента се бе състояло едно от най-бурните заседания, познати на Франция. Всички офицери бяха получили заповед да отидат в полковете си. Но Дантон, същият онзи дързък Дантон, който винаги излизаше с неизпълними на пръв поглед, но всякога изпълнявани предложения, беше извикал от трибуната: „Вие казвате, че нямаме войници. Аз пък ще кажа нещо друго: нека дадем възможност на Париж да спаси Франция. Нека му поискаме тридесет хиляди души. Нека ги изпратим на Дьоморие! Помислете си само: по този начин ние спасяваме не само Франция, подсигурява се Белгия, може да се завоюва Холандия!“
Предложението бе възприето с възхищение. Беше открита подписка. Затворени бяха всички театри, за да се спре всяко развлечение, а в знак на голямо национално нещастие над Градския дом беше развято огромно черно знаме.
До полунощ в списъците се записаха над тридесет и пет хиляди души. Доброволците обаче искаха, преди да тръгнат, да се накажат предателите.
Предатели всъщност бяха контрареволюционерите, потайните конспиратори, които застрашаваха и без това заплашената отвън революция. Но, както всеки би могъл да се сети, тази дума зае цялото пространство, което искаха да и дадат раздиращите се от бяс по онова време във Франция крайни партии. Предатели станаха по-слабите. Тъй като по онова време жирондистите бяха по-слаби, то крайната левица реши, че жирондистите биха могли да изпълнят отлично ролята на предатели.
На следващия ден — а следващият ден беше 10 март, всичките депутати монтаняри присъстваха на заседанието на конвента. Едва-що въоръжените якобинци бяха изпъдили жените от трибуните и заели местата им.
В залата влезе кметът, придружен от съвета на комуната. Той потвърди рапорта на комисарите на конвента за предаността на гражданите и от своя страна повтори желанието, което миналия ден бе единодушно гласувано, да бъде създаден извънреден съд за осъждане на предателите.