Морис събуди спящия с цялото внимание, което хората дължат на подобните си, накара го да му свали ботушите, прати го да иде да си легне, легна си и той и понеже бе вече късно, а той беше млад, заспа въпреки всичките мисли, които се въртяха в главата му.
На другия ден намери на нощната масичка до главата си писмо.
Писмото бе написано с изящен, елегантен непознат почерк. Морис разгледа печата, вместо някакъв девиз печатът съдържаше една-единствена дума и тя бе на английски език: Nothing, което значеше „нищо“.
Морис отвори писмото. То съдържаше само няколко думи:
„Благодаря!
Вечна признателност срещу вечно забвение!“
Морис повика слугата си. Истинските патриоти вече не звъняха, когато искаха при тях да дойде слугата, тъй като звънецът можеше да напомни на прислужниците за робството. Всъщност повечето слуги, тъй наречените официози, когато отиваха да се главят в някоя къща, между другите условия предявяваха и изискването да не им се звъни.
Официозът на Морис преди близо тридесет години в кръщелния купел беше получил името Жан. Но през 1792 година по, собствена инициатива се беше прекръстил, тъй като името Жан му навявало мисли за нещо аристократично, за нещо, свързано с боговете. Той си бе сложил впечатляващото име Сцевола.
— Сцевола — обърна се Морис към слугата, — знаеш ли какво е това писмо?
— Не, гражданино.
— Кой ти го даде?
— Портиерът — отвърна отегчено Сцевола.
— А на портиера кой го е дал?
— Може да е предадено и на ръка, щом като няма марка с държавния герб.
— Хайде, слез долу и помоли портиера да дойде за малко при мен.
Вратарят благоволи да се качи в жилището на Морис само защото го викаше именно той, всички слуги, които го знаеха, го обичаха. Портиерът влезе, но не пропусна да отбележи, че ако не го беше повикал Морис, а някой друг наемател, то той, портиерът, за нищо на света нямало да отиде, а щял да извика самия наемател да слезе при него.
Портиерът се наричаше Аристид.
Морис го разпита. Писмото донесъл някакъв непознат човек около осем сутринта. Младежът зададе още въпроси, като влагаше в тях цялото си умение на първокласен събеседник, но портиерът не можа да му обясни нищо повече. Морис го помоли да приеме десет франка и ако му се случи да види пак някъде човека, който е донесъл писмото, да го проследи тайно, за да узнае къде живее, и после да дойде да съобщи на Морис.
Нека побързаме да съобщим, че за голямо удоволствие на Аристид, който се почувства до известна степен унизен от предложението да преследва някого от колегите си слуги, пратеникът с писмото повече никакъв не се яви.
Като остана самичък, Морис ядно смачка писмото, изхлузи пръстена от ръката си, сложи го заедно с писмото на нощната масичка и се обърна към стената с надежда да заспи пак. Както сами разбирате, целия разговор между със слугите беше провел в легнало положение. Един час по-късно той промени решението си и захвана да целува пръстена и да чете писмото. Пръстенът беше прекрасна изработка, със сапфир.
А писмото… По всичко личеше, че е писано от аристократична ръка.
Точно когато Морис бе зает с това занимание, вратата се отвори. Той тутакси сложи пръстена на ръката си и пъхна писмото под възглавницата. От свян ли беше това, от любов ли?… Или пък от срам да не би някой да узнае, че той има връзки с дотам глупави хора, та си позволят да пишат подобни послания, чиято благоуханна миризма компрометира едновременно и ръката, която ги е писала, и онази, която ще ги отвори.
Влезлият в стаята бе момък, облечен като патриот, но за отбелязване е, че дрехите му бяха като на едни от най-елегантните патриоти в Париж. Връхното му палто бе ушито от фино сукно, панталонът му — от кашмир, чорапите — от тънка коприна, с прелестни шарки. Колкото до фригийската шапка, с елегантната си форма и великолепния си червен цвят тя би превъзхождала тази част от тоалета на самия Парис.
Освен това на пояса си младежът носеше два пищова от бившата Версайска кралска фабрика. Късата права сабя, подобна на сабите на учениците от Марсовото училище, довършваше силуета на модерния млад мъж.
— А, ти спиш, Бруте! — каза влезлият. — Ти спиш, а отечеството е в опасност! Не те ли е срам?!
— Не, Л орен — отвърна усмихнат Морис, — аз не спя, аз бълнувам!
— Да, разбирам, ти бълнуваш по своята Евхарис4…
— Ти разбираш? — учудено погледна Морис госта — нищо не схващам…
— Ами!
— За кого говориш, коя е тази Евхарис?
— Че онази жена…