— Двеста, триста, четиристотин. Тя е доста хубава, затова. Не казвам, че и тя го обича, че ги обича всичките, но те я обичат и това е достатъчно. Всички хора виждат слънцето, но то не ги вижда.
— Казваш, че Рицарят на Мезон-Руж…
— Казвам, че са го сгащили вече и трябва да е голяма лисица, за да успее да се измъкне от копоите на републиката.
— Ами комуната какво прави?
— Комуната ще издаде постановление на входа на всяка къща да се окачи списък на живущите. С това се постига мечтата на древните: на гърдите на всеки човек да има прозорец, за да се вижда като какво става вътре.
— О, чудесна идея — извика Морис, смеейки се.
— Кое, това да има прозорец на гърдите на всеки човек?
— Не, да има списък пред входа на всеки дом.
— Морис, ти смяташ, че това е начинът да намериш онази непозната жена, която си изтървал снощи? А, сетих се: сутринта в нашия клуб дойде делегация на доброволците. Водеха ги нашите противници от снощи. Носеха цветя…
— Ами! — рече Морис. — Колко души бяха?
— Тридесет. Обръснати до синьо и до един носеха на реверите си китки цветя, в ръцете — също цветя, цветя в кошници и тъй нататък. „Граждани — казват, — граждани от Термопилския клуб, тъй като сме истински патриоти, молим заради едно недоразумение да не се помрачава френското единство. Дойдохме да се побратимим с вас.“
— Тогава…
— Тогава ние се побратимихме. На масата на секретаря сложихме две бутилки и забучихме в тях по една свещ. По този начин въздигнахме олтар, както се казва. Олтар на отечеството. Тъй като ти беше героят на празненството, извикахме те три пъти, за да ти сложим венец. Но ти не отговори по твърде красноречива причина и понеже венците все пак трябваше да се сложат някъде, сложихме ги на бюста на Вашингтон. Ето в какъв ред и при какви обстоятелства се извърши цялата церемония.
Тъкмо Лорен привършваше разточителния си разказ, който рисуваше нещо съвсем обичайно за онази епоха, откъм улицата се чу врява. Тъпаните, отначало далечни, но постепенно все по-отчетливи, възвестиха тревога.
— Какво е това? — попита Морис.
— Обявяват постановлението на комуната — рече Лорен.
— Ще ида в секцията — каза Морис и като скочи от леглото, извика официоза си да дойде да го преоблече.
— А пък аз ще ида да си легна — отбеляза Лорен. — Заради доброволците нощес не съм мигнал. Ако не се бият много, можеш да ме оставиш да поспя, ако ли пък се бият много, ела ме събуди.
— Ти какво днес толкова си се натафрил? — полюбопитства Морис, като хвърли поглед към Лорен, който се надигаше да тръгва.
— За да дойда при теб, съм принуден да мина по улица Бетизи, а на улица Бетизи, на един трети етаж, има прозорец, който винаги се отваря, минавам ли аз.
— Не те ли е страх да не те вземат за конте?
— Аз — конте? Ами! Твърде добре ме познават, че съм си чист санкюлот, тоест безгащник, но понякога трябва да се правят и жертви заради нежния пол. Религията на отечеството не изключва религията на любовта, напротив, едната не може без другата!
Осмели се да изсвириш на своя ключ този куплет и ще видиш дали аристократите няма да нараснат с още един. Веднага ще те чуят отвън. И после — мисли му. Така ще ти обръснат главата, че никога няма да имаш нужда от перука. Сбогом, приятелю!
Лорен най-дружески се ръкува с Морис, като си мърмореше тихо под носа стихове по адрес на Хлорис.
В същото време, през което Морис Ленде, като се облече набързо, отиде в секцията на улица Лепелетие, на която, както вече знаем, бе секретар, нека ние се опитаме накратко да обясним пред читателите си миналото на този човек, излязъл на сцената благодарение на онези подтици на душата, които са присъщи само на мощните и великодушни народи.
Момъкът каза истината, цялата и неподправена, когато миналата нощ отговори на непознатата, че се казва Морис Ленде и живее на едикоя си улица. Той би могъл да добави, че е чедо на онази полуаристокрация, от която произлизаха всички адвокати на Франция. Неговите деди в продължение на двеста години се отличаваха с онази вечна опозиция в парламента, която прослави имената на Моле и Money. Баща му, добрият Ленде, който през целия си живот бе пъшкал против деспотизма, на 14 юли 1789, когато Бастилията падна в ръцете на народа, умря от ужас при мисълта, че деспотизмът се заменя с една неразбрана свобода. Той остави само един-единствен син, независим в материално отношение и по чувство републиканец.
Революцията, която непосредствено последва това произшествие, завари Морис в цялата мъжествена буйност и зрелост, която се изискваше от един борец, решен да се впусне на арената: възпитание — републиканско, усилено от посещенията на клубовете и четенето на памфлетите от онова време. Не може да се предаде с думи колко много бе чел Морис. Дълбоко презрение към йерархията, философско равновесие на елементите, които съставляват тялото, абсолютно отричане на каквото и да е благородство освен личното, пламенност към новите идеи, симпатия към народа, смесена със схващанията на една от най-аристократичните организации по онова време, такъв беше в морално отношение не онзи, който сме избрали за нашия разказ, а онзи, от чийто дневник черпим настоящия сюжет. Ето това е героя на нашата история.