Кралицата заговори с отчето.
— Господине — рече тя, — след като сте се клели в името на републиката, в чието име всъщност мен ме убиват, как мога да ви имам доверие? Ние с вас не се кланяме на един и същи Бог!
— Госпожо — възрази Жирар, смутен от твърдостта на осъдената, — една християнка, която се готви да умре, трябва да тръгне към смъртта без омраза в душата си и да не отблъсква Бога, под какъвто и образ да й се явява той.
Рицарят на Мезон-Руж направи крачка напред, за да вдигне завесата с надежда, че като го види и узнае причината, поради която е дошъл, кралицата ще промени мнението си за свещеника. Но двамата жандарми го спряха.
— Аз съм помощник на свещеника — каза им той.
— След като отказа да приеме самия свещеник, тя няма да се съгласи и теб да посрещне! — заключи философски Жилбер.
— Но все пак възможно е да ме приеме — каза Рицарят на висок глас. — Не е възможно да не ме приеме!
Ала Мария Антоанета бе твърде заета с чувствата, които я вълнуваха в този момент, и не можа да чуе гласа му.
— Вървете си, господине — продължи тя към Жирар, — вървете си и ме оставете на спокойствие. Ако във Франция наистина цари свобода, искам и на мен да ми се даде свобода да умра така, както аз намеря за добре!
Жирар още малко се опитва да настоява.
— Оставете ме, господине — възрази тя отново. — Казвам ви да излезете!
Жирар отново се опита да каже някоя дума.
— Излезте! — извика кралицата със заповедния тон на МарияТереза.
Жирар излезе.
Рицарят на Мезон-Руж се опита още веднъж да хвърли поглед зад завесата, но кралицата се беше обърнала гърбом.
Веднага щом Жирар излезе, дойде палачът с въжета в ръцете.
Двамата жандарми изгониха Рицаря навън. В смайването и отчаянието си той въобще не се досети, че беше достатъчно само да извика веднъж или да направи само един жест, за да постигне целта си.
Рицарят на Мезон-Руж отново се намери с Жирар в коридора, откъдето отиде заедно с него в канцеларията. Тук новината за отказа на кралицата да приеме свещеника бе вече пристигнала и някои от присъстващите намираха повод в това да я хулят, а други тайно се възхищаваха на нейната гордост.
— Вървете си сега у дома — каза вратарят Ришар на Жирар. — Като ви пъди, нека умре така, както й се иска на нея.
— Тъй, тъй — намеси се баба Ришар, — тя има право. И аз бих постъпила на нейно място така.
— Само че това никак не е умно — възрази абатът.
— Мълчи, жено! — сряза дядо Ришар бабата. — Нима това е твоя работа? Хайде, вървете си, абате, вървете си!
— Не — не се съгласяваше абатът. — Дори против волята й аз ще я придружа! Една дума, еднаедничка дума да се съгласи да й кажа… Всъщност с тази работа мен ме е натоварила комуната и аз трябва да се покоря на комуната!
— Хубаво. Но този твой помощник няма тук никаква работа! — каза грубо адютантмайорът, който предвождаше войниците.
Същият този адютантмайор преди революцията беше комедиен актьор. Името му беше Грамон.
Очите на Рицаря светнаха гневно. Той без да ще светкавично мушна ръка в пазвата си.
Жирар много добре знаеше, че в джоба си младият мъж има нож. Той възпря довереника си с умолителен поглед.
— Пощадете живота ми — каза малко по-късно Жирар на Рицаря. Говореше шепнешком. — Вие виждате сам, че за вас няма шанс. Пък и каква полза да погубвате себе си. По пътя аз ще поговоря с нея. Повярвайте ми, ще й разкажа на каква огромна опасност сте се изложили, само и само да я зърнете веднъж!
Тези думи успокоиха донякъде момъка. Всъщност настъпила бе обикновената в подобни случаи психическа реакция. Той беше изпаднал във физическа изнемога и изтощение. Човекът с героична сила и воля губеше почва под краката си и вече стоеше изпълнен с нерешителност, уморен, победен, обхванат сякаш от летаргична дрямка, която тъй много прилича понякога на предсмъртно смирение.
— Да — рече той. — Тъй и трябваше да се случи: кръстът — за Исус, гилотината — за нея. Нашият Бог и царете винаги са изпивали до капка чашата, поднесена им от хората.
Тази мисъл формира и поведението на младия мъж. Резултатът бе, че той позволи да го изтикат без никаква съпротива от негова страна, освен една горестна въздишка. Изблъскаха го чак до външната врата, без той да се противопостави.
Към вратата на Консиержери напираше една от онези страшни тълпи, които човек никак не може да си представи, ако веднъж поне не ги е виждал в живота си.
Нетърпението владееше всички страсти, а всяка страст изговаряше високо своите думи, които — слети ведно — образуваха едно безкрайно бучене, сякаш целият шум и цялото население на Париж бе съсредоточено в околностите на съдебната палата.