Пред множеството караулеше войска с топове, предназначени да подсигурят празничното настроение на онези, които участваха в събитието.
Напразно би се опитал някой да прониже тази гъста стена. Новината за присъдата бе достигнала и околностите, в които живееха още хиляди патриоти на Франция. Човешката маса се увеличаваше все повече и повече.
Рицарят на Мезон-Руж изтича вън от Консиержери и се намери в първите редици на войската.
Войниците го попитаха кой е.
Той отвърна, че е помощник на абата Жирар, но че кралицата, след като узнала, че и той се е клел в конституцията, ги изхвърлила заедно с абата.
Войниците го прибутаха до първите редове на зрителите.
Тук той беше принуден още веднъж да разкаже всичко онова, което беше обяснил на войниците.
След като най-чинно направи това, той чу викове:
— Видял я е, видял я е… Чул я е… Какво ли е казала?… Какво прави?… Продължава ли да се големее?… Посърнала ли е?… Плаче ли?…
На всички тези въпроси Рицарят отговаряше с мек, слаб и вежлив тон, сякаш гласът му беше последният израз на изтичащия от тялото му живот.
Отговорът му чисто и просто съдържаше истината. Само че тази истина звучеше като възхвала на твърдостта на Мария Антоанета. Онова, което той разказа с евангелска простота и вяра, смути много сърца.
Когато заговори за малкия дофин и за принцесата, за онази кралица без престол, за онази съпруга без съпруг, за онази майка без чедо, най-сетне, за онази усамотена и изоставена жена без никакъв приятел измежду палачите, тук-там много чела се свъсиха, много сълзи — пестеливи, но горещи — се проляха от очи, изпълнени преди малко с ненавист.
Часът наближаваше единадесет. В съдебната палата врявата стихна. Сто хиляди души брояха ударите на часовника в трепетно очакване.
След като ехото от последния удар заглъхна в простора, зад вратата на залата се вдигна голям шум. В същото време откъм крайбрежната улица Фльор една кола разцепи народното множество, след това войската и накрая се озова пред главната порта.
Веднага след това на вратата се показа кралицата. Всички страсти се съсредоточиха в очите. За да успеят да видят всичко, хората престанаха дори да дишат.
Косата на кралицата бе късо подстригана. По време на нейното затворничество тя бе побеляла напълно, на фона на белите й коси лицето й изглеждаше още по-бледо. В този момент тя беше божествена. Дрехите на кралицата бяха ослепително бели, ръцете й бяха вързани отзад.
Когато тя се яви на горните стъпала с абата Жирао от дясната си страна — той я придружаваше против волята и, досами палача с черните ръкавици — сред множеството се понесе шепот, който само един Бог, който чете в сърцата, би могъл да разбере и слее в някаква истина.
В същия този момент едно ново лице се яви между палача и Мария Антоанета. Този човек беше Грамон. Той искаше да покаже на кралицата позорната колесница.
Без да ще кралицата отстъпи крачка назад.
— Качвайте се — рече Грамон.
Всички чуха тези думи, тъй като душевното вълнение беше накарало тълпата да млъкне. Шепотът бе застинал върху устните на всеки човек.
Кръвта нахлу в страните на кралицата. Това обаче трая само миг, след което кралицата отново придоби мъртвешки бледото си изражение.
— Защо — рече тя, — защо карате за мен тази кола, след като откарахте краля до гилотината с неговата собствена?
Абат Жирар се надвеси на ухото й и прошепна няколко думи. Нямаше съмнение, че той се мъчи да я убеди да не проявява такава царствена гордост в последните си минути.
Кралицата млъкна, но залитна. Сансон протегна ръце да я подкрепи, но тя успя да се задържи на нозете си сама, преди той да я докосне дори с пръст. Тръгна да слиза по стъпалата. Докато слизаше, един от помощникпалачите приготви столче, за да може да се качи по-лесно в колата.
Кралицата се качи. Качи се подир нея и абатът. Сансон ги накара да седнат. Когато колата потегли, в тълпата настана невъобразимо оживление. Не знаейки причините за раздвижването, войниците се скупчиха, за да отблъснат множеството, и само за няколко секунди между колата и първите редове се образува празно пространство.
Точно оттам се дочу зловещ вой. Кралицата трепна, изправи се и се огледа. Видя кучето си, изгубено от близо два месеца, кучето, което не беше успяло да влезе заедно с нея в Консиержери; кучето, което в този момент, нехаейки за ударите, ритниците и виковете подире му, се мъчеше да се добере до колата. Почти веднага нещастният Блек, изтощен, мъртъв, смазан, изчезна под копитата на конете.
Кралицата проследи кучето с поглед. Не можеше да говори, тъй като гласът й щеше да се стопи във всеобщия шум. Не можеше да посочи с пръст, тъй като ръцете й бяха вързани. Всъщност и да посочеше, и да кажеше нещо, всичко щеше да бъде напразно.