Морис беше метър и осемдесет сантиметра висок, на двадесет и пет двадесет и шестгодишна възраст, мускулест като Херкулес, хубав с онази френска хубост, която прави от французина особена раса, сиреч — чело чисто, очи сини, коса кестенява и къдрава, бузи румени и зъби като от слонова кост.
След портрета на човека нека видим и материалното състояние на гражданина.
Не особено богат, но във всеки случай с независимо положение, с име почтено и особено популярно, известен с либералното си верую и още по-либералните си принципи, Морис стоеше начело, тъй да се каже, на една партия, състояща се изключително от млади състоятелни патриоти. Сред санкюлотите той минаваше за малко умерен, а сред секционерите — за малко конте. Но санкюлотите му прощаваха умереността, когато го виждаха как троши дебелите им сопи като тръстика. Секционерите пък му прощаваха елегантността, когато той само с един юмрук между веждите ги отпращаше на двадесет крачки далеч, ако се случеше да го погледнат по не особено приятен за него начин.
А сега нека съберем заедно физическите, моралните и гражданските му качества. Морис беше присъствал при превземането на Бастилията. Беше взел участие във Версайската експедиция. Бил се бе като лъв на 10 август и в този печално известен ден — справедливостта изисква да го кажем — той уби толкова патриоти, колкото и швейцарци от кралската гвардия, тъй като не понасяше враговете на републиката под червената дреха, както не можеше да търпи и убийците под карманьолата.
Той бе онзи, който, за да убеди защитниците на кастела да се предадат и за да се сложи край на кръвопролитието, се хвърли на устата на един топ, тъкмо когато артилеристът щеше да открие огън. Той бе онзи, който пръв се провря в Къвър през един от прозорците, въпреки че отсреща му гърмяха петдесет швейцарци и още толкова аристократи, и, докато съгледа сигналите за предаване, изкла със страшната си сабя десет души. Той, най-после, бе онзи, който, когато видя, че другарите му изколват пленниците, хвърлящи пушките си и простиращи умолително ръце, за да им оставят живота, се захвана да коли самите си другари по оръжие и с това доби репутация на герой, какъвто можеха да познават само Рим и Гърция.
Когато се обяви войната, Морис се записа във войската, и в качеството си на поручик тръгна към границата с първите хиляда и петстотин доброволци, които градът изпращаше против нашествениците и подир които всеки ден тръгваха други хиляда и петстотин души.
При първата битка, сиреч в Жермен, в рамото му се заби куршум, който така си и остана там, долепен до костта. Народният представител познаваше Морис и го изпрати в Париж на лечение. Измъчен от треската, Морис цял ден се бе търкалял в постелята, но януари го свари на крака и ако не по документи, то поне на дело като управител на Клуба на термопилите, тоест, предводител на сто души млади хора от парижката буржоазия, въоръжени, за да се съпротивляват на всеки опит в полза на тиранина Капет. Нещо повече: с широко отворени очи, бледо чело и сърце, пълно с противоречиви чувства на морална омраза и физическо състрадание, със сабя в ръка, Морис присъства на обезглавяването на краля. Може би едничък сред толкова народ той остана ням при падането на главата на този син на Свети Людовик. Само че когато главата на Людовик XVI падна, Морис вдигна страшната си сабя във въздуха и всичките му приятели извикаха: „Да живее свободата!“ — без да обърнат внимание, че неговият глас не се смеси с останалите.
Ето какъв беше човекът, който на 11 март отиваше към улица Лепелетие и на когото нашата история ще придаде по-голяма релефност в подробностите на един бурен живот, какъвто поначало си беше животът в онези времена.
Морис пристигна в секцията, на която бе секретар, около десет часа. В секцията цареше голямо вълнение. Отнасяше се до това: да се гласува писмо-адрес до конвента за прекратяване на противоборството между жирондистите. Чакаха Морис с нетърпение.