— Пък и този нещастен Рицар на Мезон-Руж — рече той. — Ако за него има ден на скръб, то това е днешният!…
— Уви! — рече Лорен. — Да ти кажа ли пък аз, Морис, кое е най-тъжното нещо при социалните революции?
— Кажи.
— То е, че често се случва да имаш за неприятели хора, с които би искал да бъдеш приятел, а за приятели…
— Трудно бих могъл да повярвам едно нещо — прекъсна го Морис.
— Кое?
— Че той няма да изнамери начин, та макар и този начин да е безумен, за да спаси кралицата…
— Може ли сам човек да се бори срещу сто хиляди?…
— Казвам ти, ако ще да е безумен начинът! Защото за себе си знам, че за да спася Женевиев…
Лорен се намръщи.
— Аз пък ще ти кажа — рече Лорен, — че ти не си с ума си. Но ти, и за Женевиев да става въпрос, пак няма да станеш лош гражданин. Но стига сме приказвали, Морис, може някой да ни подслушва. А, ето на разшаваха се главите. Ето го и слугата на Сансон, изправя се на ешафода и гледа далече пред себе си. Кралицата идва!
Народът действително се беше размърдал. Като се повдигна на пръсти, доколкото можеше, Морис погледна към улица Сент Оноре.
— Да — рече той и го побиха тръпки. — Идва! Отдалече се показа машина, отвратителна почти толкова, колкото и гилотината. Колесницата на осъдените. Отляво и дясно се забелязваха оръжията на конвоя, а пред самата кола с игра на сабята си Грамон отговаряше на виковете на някои фанатици. Но колкото повече се приближаваше колата, толкова по угасваха виковете под студения поглед на осъдената на смърт. Париж не помнеше друга физиономия да е внушавала толкова уважение. Оказа се, че Мария Антоанета никога не е била така величествена и царствена. Куражът и гордостта й стигнаха дотам, че хвърлиха в ужас присъстващите.
Непреклонна пред увещанията на абат Жирар, който я придружаваше против волята й, тя не обръщаше лице нито наляво, нито надясно. Мислите сякаш бяха изписани на лицето й — неподвижни, както и погледът й. Самото подскачане на колата от неравностите по пътя издаваше колко твърдо седи — всеки би взел осъдената за някоя статуя, возена на волска кола. Но разлика имаше — очите й блестяха, косите й се развяваха от вятъра.
Мъртво, пустинно мълчание се възцари между тристата хиляди зрители на тази сцена, която като че ли небето за пръв път виждаше при светлината на своето слънце.
Скърцането на колата и дишането на конвоя вече се чуваха на мястото, където бяха Лорен и Морис.
Кралицата, която без съмнение нищо не мислеше в този момент, се събуди и разбра. Тя плъзна високомерен поглед над множеството и забеляза същия блед момък, който беше съзряла да стои прав, качен на един топ.
От високото място, където стоеше, той й изпращаше същия почтителен поздрав, който й беше отправил при излизането от Консиержери. Момъкът скочи на земята. Мнозина от хората го видяха и тъй като той беше облечен в черни одежди, понесе се слух, че някакъв свещеник изчаквал Мария Антоанета да тръгне да се изкачва към ешафода и тогава да й даде опрощение.
Кралицата предпазливо слезе от колата, поддържана от Сансон. Сансон не преставаше да изпълнява служебните си задължения, но и сега вървеше почтително до осъдената.
Докато тя се изкачваше по стъпалата на ешафода, няколко коня се подплашиха, а някои от войниците и жандармите изгубиха равновесие. Настъпи объркване. Възползвала се от суматохата, една сянка се плъзна под гилотината. Скоро се възцари наново тишина. Никой не искаше да изгуби мястото си в тълпата в този тържествен момент, никой не искаше да изпусне и най-малката подробност от великата драма, която предстоеше да стане пред очите на това гъмжило от хора. Очите на всички бяха обърнати към осъдената.
Кралицата се качи. Свещеникът продължаваше нещо да й говори. Единият от помощникпалачите леко я побутваше напред, другият развързваше шала, с който бяха обгърнати раменете й.
Веднага щом почувства мръсната ръка на шията си, Мария Антоанета направи рязко движение и настъпи крака на Сансон, който се беше заел да приготви фаталната дъска.
Сансон дръпна крака си.
— Извинете ме, господине — рече кралицата. — Не го направих нарочно!
Това са последните думи, които произнесе цезарката, кралицата на Франция, вдовицата на Людовик XVI.
Четвърт час след пладне изби часовникът на Тюйлери. Главата на Мария Антоанета падна във вечността.
Ужасен вик, вик, който събираше в себе си и радост, и ужас, и тъга, и надежда, и тържество, и изкупление, като някой ураган заглуши един слаб плачевен глас. Изпод ешафода изскокна човек.
Въпреки нищожността на гласа в сравнение с бученето на тълпата жандармите ясно го чуха. Те сториха няколко крачки напред. Множеството, неохранявано вече, се разля като река, пред която е махната дигата, разпръсна жандармите, стигна до гилотината и я разлюля с блъскане.