Всеки искаше отблизо да види останките от кралството, за което смятаха, че завинаги е премахнато във Франция.
Жандармите търсеха нещо. Те издирваха сянката, която се бе шмугнала сред редиците хора.
Най-сетне го хванаха. Двама въоръжени мъже доведоха млад човек, който с едната си ръка притискаше към сърцето окървавена кърпа.
Подир младия мъж клинкаше кученце, което безпомощно скимтеше.
— Смърт на този аристократ! Смърт на този приятел на тираните! — викаха няколко души. — Той потопи кърпата си в кръвта на австрийката. Смърт! Смърт за него!
— Боже мили! — възкликна Морис. — Позна ли го, Лорен, позна ли кой е той?!
— Смърт на този роялист! — повтаряше беснеещата тълпа. — Вземете му кърпата, той иска да я направи светиня! Вземете му кърпата!
Горда усмивка мина по устните на младия мъж. След това той разтвори ризата си, разгърди се и хвърли кърпата на земята.
— Господа — рече момъкът, — тази кръв не е от кралицата, моя е! Оставете ме да умра спокойно.
Дълбока рана зееше под лявата гърда на мъжа.
Тълпата издаде силен вик и се дръпна.
Момъкът полека се олюля и падна на колене, загледан в ешафода по същия начин, както умира мъченикът, загледан в олтара.
— Рицарят на Мезон-Руж! — прошепна Лорен в ухото на Морис.
— Сбогом! — прошепна момъкът с божествена усмивка на уста и клюмнала на гърдите глава. — Сбогом, или по-право, довиждане!
И издъхна, заобиколен от смаяните жандарми. Кученцето се въртеше около мъртвия и продължаваше жално да скимти.
— Я виж, та това е Блек! — извика един човек с дебела тояга в дясната ръка. — Блек е, Блек! Ела, ела тук, Блек!
Кучето се завтече към човека, който го викаше, но веднага щом се приближи, човекът вдигна тоягата и ухилен до уши, с един удар смаза главата му.
— Мръсник! — извика Морис.
— Мълчи! — прошепна Лорен и го задърпа да стои на мястото си. — Мълчи, иначе сме загубени. Не разбра ли, че това е Симон!
XLVII
Лорен отведе Морис у дома си. За да не компрометира другаря си, Морис усвои навика да излиза рано от къщата и да се прибира късно нощем, когато съседите вече спяха.
Забъркан в събитията, присъствал и на откарването на затворниците в Консиержери, той дебнеше всеки ден отнякъде да се появи Женевиев или да чуе вест за нея. Не знаеше къде е затворена.
След посещението си при ФукеТренвил, Лорен беше дал на Морис да разбере, че и най-дребната му молба може да го погуби и че в подобна ситуация той ще се жертва, без да може с нищо да помогне на Женевиев. Вследствие на това Морис, който като нищо би се оставил да го затворят, ако имаше надежда да попадне в един и същи затвор с любимата си, стана предпазлив от страх да не го разделят с нея завинаги.
Всяка сутрин той минаваше от Кар в Пор Либр, от Медело-нет в Сент Лазар, от Форс в Люксембург и заставаше пред портите на затворите. Стоеше там, докато откарат затворниците до революционния съд.
Но той скоро разбра, че и десет души не стигат, за да може да се наблюдават добре тридесет и три затвора — колкото имаше в Париж по онова време. Задоволи се с надеждата да открие Женевиев в съда.
Само по себе си това беше ново начало на едно отчаяние. И наистина, какви начини за спасение оставаха за един затворник след прочитането на неговата присъда?
Понякога в съда, който започваше заседанията си в десет часа сутринта и работеше до четири следобед, осъждаха от двадесет до тридесет души. Първият осъден имаше възможност да се възползва от още шест часа живот. Но последният, който чуваше присъдата си в четири без петнадесет, можеше да разполага само с три четвърти час живот. В четири и половина той вече беше на гилотината.
Излизаше, че за да се реши да предостави на Женевиев подобна възможност, Морис трябваше да се е признал за победен от съдбата.
О, да бе знаел само, че Женевиев ще попадне в затвора! Как лесно би се подиграл със сляпото правосъдие! С каква лекота би я измъкнал от затвора!
Съзнавайки своята безпомощност, Морис не преставаше да проклина Димер, не спираше със заканите си към този човек, който криеше своето отмъщение под маската на преданост към каузата на кралицата.
„Ще го открия — казваше си Морис. — Ще го открия, защото, ако иска да спаси жена си, той все пак ще се покаже отнякъде; иска ли да я погуби, той пак ще пръкне отнейде, за да се погаври с нея. Ще го пипна аз него и тогава — горко му!“
Една сутрин Морис излезе от дома на Лорен, за да иде да си намери място в революционния съд. Лорен още спеше.