Същия ден народът от трибуните се беше показал жесток до крайност, жесток до онази крайност, която възбужда строгостта на съдиите. Сложени под прекия надзор на разбеснелите се жени и мъже, съдиите винаги се държат по-добре, както по-добре се държи актьорът, който играе пред неразположена публика. Така че, от десет часа сутринта до този час непреклонните блюстители на реда и закона бяха вече успели да осъдят пет души.
Двамата подсъдими, които все още чакаха да седнат на подсъдимата скамейка, очакваха едно „да“ или едно „не“, което или щеше да им върне живота, или пък най-категорично да им го отнеме.
Присъстващият народ, който от навика всеки ден да гледа трагедии бе станал кръвожаден до неимоверност, от време на време подхвърляше ужасните си възклицания.
— Виж, виж! Погледни онзи, високия — викаше една вещица, която вместо шапка бе вързала на главата си трикольорна лента, широка колкото човешка длан. — Виж го колко е блед, сякаш е вече умрял!
Подсъдимият погледна жената, презрително усмихнат.
— Казваш, че е блед — възрази съседката й, — не виждаш ли, че се смее!
— Смее се, но през зъби!
Един от зрителите погледна часовника си.
— Колко е часът? — попитаха другарите му.
— Един без четвърт — рече човекът. — Три четвърти час вече чакаме!
— Ще стане, както в Домфрон: пристига по пладне, а в един часа го обесват!
— Ами тоз, нисичкият, нисичкият! — извика друг зрител. — Погледнете го само и ми кажете дали няма да бъде отвратително грозен, когато кихне в торбата!
— Няма да може да се види, много бързо свършва кихането!
— Ами! Ние ще поискаме главата му от господин Сансон — имаме право да я видим!
— Я го виж каква хубава синя, тиранска дреха има, бе! Каквото щеш да казваш, на сиромаха му е драго, когато отсичат главата на някое мръсно конте!
Палачът беше казал самата истина на кралицата. Бедните действително наследяваха дрехите на жертвите. Веднага след изпълнението на присъдата облеклото на обезглавения се предаваше в Салпетриерската болница, за да се раздаде на сиромасите. В Салпетриерата бяха изпратени и дрехите на кралицата.
Морис слушаше думите край себе си без особено внимание. В онези времена всеки човек бе погълнат от някоя огромна мисъл, която го уединяваше напълно сред света. От няколко дни насам сърцето на Морис се вълнуваше само в известни моменти, и то само при силни сътресения. Страхът и надеждата така го подхвърляха от едно крайно състояние в друго, че това бе съкрушило цялата му чувствителност.
Явиха се съдиите, които, както всички предвиждаха, дадоха смъртна присъда на двамата подсъдими.
Осъдените излязоха с твърда стъпка. По онова време всеки умираше геройски.
Гласът на разсилния екна зловещ и злокобен:
— Гражданинът обществен обвинител срещу гражданката Женевиев Димер!
Морис го побиха тръпки. Студена пот обля тялото му от петите до главата.
Вратичката се отвори и през нея се появи Женевиев.
Беше облечена в бяло. Вместо да остриже косата си, както по онова време правеха много жени, тя я бе вчесала на прекрасна прическа.
От пръв поглед се разбираше, че и в последната си минута Женевиев искаше да изглежда красива в очите на своя любим.
Веднага щом видя Женевиев, Морис почувства пълна загуба на всичките си сили, въпреки че ги беше събирал специално за случая. Дванадесет дни беше очаквал удара. Не беше отсъствал от нито едно заседание и през тези дванадесет дни три пъти вече бе чувал от устата на обществения обвинител името на Женевиев. Но отчаянието пред известността е тъй безкрайно, така дълбоко, че никой не може да го измери.
При появата на тази тъй красива, тъй кротка и бледа жена всички ахнаха — кой от удивление, кой от съжаление, кой от възмущение и яд. Трябва да отбележим, че по онова време имаше хора, които мразеха всяко превъзходство — превъзходство по богатство, превъзходство по ум, както и превъзходство по рождение.
Не ще и съмнение, че Женевиев разпозна един глас, единствен сред толкова гласове. Докато председателят прелистваше делото на подсъдимата, без да забравя от време на време да хвърли и по някой кос поглед към нея, тя се обърна и се загледа в Морис.
Въпреки че лицето му се криеше под широкополата шапка, тя веднага го бе разпознала сред множеството. Щом го видя, тя се обърна към него с цялото си лице. Блага усмивка озари измъчените й черти. Като допря двете си разтреперани ръце до устните, тя с един дъх сложи в тях цялата си душа и даде криле на изгубената си целувка, която само един имаше право да прибере измежду толкова много народ, единствен Морис.