Залата се огласи от шепот. След въпроса на съдиите Женевиев се обърна към тях, но при обръщането й Морис забеляза, че тя с ням ужас бе спряла погледа си за миг в едно кътче на залата.
Морис се повдигна на пръсти, но нищо не забеляза. Всъщност не му и остана време да се оглежда, тъй като нещо по-важно привлече вниманието му към съдиите: ФукеТренвил започваше да чете обвинителния акт.
В обвинението се казваше, че Женевиев Димер е съпруга на върл конспиратор и че е заподозряна в това, че е помагала на Рицаря на Мезон-Руж в последователните му опити да спаси кралицата.
Впрочем тя е била заловена на колене пред кралицата, когато я е молела да сменят дрехите си и да умре на нейно място. „Този глупав фанатизъм — казваше се в обвинителния акт, — без съмнение, ще се стори похвален на контрареволюционерите. Но днес всеки френски гражданин е длъжен да жертва живота си само за своя народ и следователно саможертвата за враговете на Франция е двойно предателство.“
Когато попитаха Женевиев дали наистина е коленичила пред кралицата, както бяха съобщили Жилбер и Дюшен, и дали се е молила да разменят дрехите си, Женевиев отговори простичко:
— Да.
— Тогава — рече председателят — разкажете ни какъв беше вашият план, какви надежди хранехте вие? Женевиев се усмихна:
— Една жена може да храни надежда, но да крои планове като този, на който станах жертва аз, не може!
— Ако е така, как все пак се озовахте там?
— Озовах се, тъй като бях принудена да се озова!
— Кой ви принуди? — попита общественият обвинител.
— Един човек, който ме заплашваше със смърт в случай, че не изпълня заповедите му.
Гневният поглед на жената отново се насочи към онова място в залата, към точката, която Морис не можеше да съзре.
— Но, за да се отървете от тази смърт, с която са ви заплашвали, вие сте презрели смъртта, която би произлязла от вашето осъждане…
— Когато аз отстъпих, в гърдите ми беше опрян нож, а гилотината все още беше далеч от мен. Гледах да се отскубна от по-близката опасност.
— Защо не сте викали за помощ? — продължи общественият обвинител. — Всеки добър гражданин би ви помогнал!
— Уви, господине! — възрази Женевиев с тъй жален глас и в същото време тъй нежен, че сърцето на Морис едва не се пръсна, — уви! Наоколо нямаше никого!
Наведоха се много глави — едни, за да скрият сълзите си, други, за да им дадат възможност да текат свободно по бузите.
Точно в този момент Морис откри от лявата си страна едно лице, което стоеше изправено, едно лице, което оставаше все тъй твърдо, сякаш не бе чуло гласа на неговата любима.
Този човек беше Димер. Той стоеше прав, мрачен, непреклонен и не изпускаше нито за миг Женевиев от очите си.
Кръвта се качи в главата на момъка. Гневът му изпълни цялото му същество. Той закопня за отмъщение. Хвърли на Димер светкавичен поглед, пълен с такава силна ненавист, че онзи, сякаш привлечен като с магнит от лошия поглед, обърна лице към врага си.
Погледите им се срещнаха като пламъци.
— Кажете ни имената на онези, които ви принудиха да извършите всичко това! — рече председателят на съда.
— Принуди ме само един, господине — бе отговорът.
— Кой?
— Мъжът ми.
— А знаете ли къде е сега той?
— Да.
— Тогава кажете ни. Къде се крие той в момента?
— Той е мръсник, но аз не съм подла — рече жената. — Не е моя работа да ви казвам къде е сега той, ваше задължение е да го откриете!
Морис погледна наново Димер. Димер не направи нищо, за да се издаде. Една мисъл мина през ума на момъка: да го издаде, като издаде и себе си. Но не го направи.
„Не — рече си. — Той трябва да умре по друг начин!“
— И тъй, вие отказвате да ни помогнете да намерим този човек?! — попита председателят на съда.
— Струва ми се, господине — каза Женевиев, — че не мога да извърша това, без всички да ме презрат така, както аз презирам него в момента.
— Има ли свидетели? — попита председателят.
— Има един — бе отговорът.
— Извикайте свидетеля!
— Максимилиан Жан Лорен! — извика разсилният.
— Лорен? — рече си тихо Морис. — Ох, Господи, какво се е случило?
Той още не знаеше нищо за задържането на Лорен.
— Защо свидетелят не се явява при повикването — попита председателят.
— Гражданино председател — отвърна ФукеТренвил, — този свидетел е арестуван по донос. Ще го докарат веднага.
Морис настръхна.
— Има и един друг свидетел, още по-важен — добави Фуке, — но не са го открили.
Димер се обърна със зловеща усмивка към Морис, В главата му може би минаваше същата мисъл, която преди миг бе завладяла съзнанието на съперника му.