— Ще кажа, че логиката му е поразителна — отвърна Лорен. — Ще кажа, че той успя да ме убеди в едно нещо, което никога досега не съм подозирал…
— И това нещо е?…
— Че аз съм, както се вижда, един от най-ужасните конспиратори, които съм имал възможността да познавам досега.
Изявлението разсмя всички, дори съдиите. ФукеТренвил разбра, че Лорен го подиграва. Тъй като благодарение на своята неуморност беше успял да узнае всичките тайни на своите подсъдими, той не успя да потисне съчувствието си към Лорен.
— Я да видим — рече Фуке, — гражданино Лорен, говори, защитавай се! Съдът ще те изслуша внимателно, защото знае, че твоето минало е минало на добър републиканец.
Симон поиска да каже нещо, но председателят му направи знак да мълчи.
— Говори, гражданино Лорен, ние ще слушаме. Лорен повторно направи отрицателен знак с глава.
— Мълчанието е равнозначно на признание — отбеляза председателят.
— Не — възрази Лорен, — моето мълчание си е мълчание и нищо повече.
— Предлагам ти още веднъж — каза ФукеТренвил. — Ще кажеш ли нещо?
Лорен се обърна към слушателите, за да попита с очи Морис да каже ли нещо или пък не. Морис не му направи знак да говори и той продължи да мълчи. А това наистина бе равносилно на самоосъждане. Всичко по-нататък стана изключително бързо.
Фуке формулира обвинението си. Председателят прочете резюмето си. Съдиите гласуваха и признаха Лорен и Женевиев за виновни.
Председателят осъди на смърт и двамата.
Часовникът на съдебната палата удари два.
За произнасяне на смъртната присъда бе изгубено точно толкова време, колкото часовникът да удари два пъти.
Морис чу тези два удара, почти слели се един с друг. Когато стихнаха гласът на председателя и ударите на часовника, неговите сили бяха почти на привършване.
Жандармите изведоха Лорен и Женевиев.
На излизане и двамата поздравиха Морис, всеки по своему: Лорен се усмихна, а Женевиев, бледа и немощна, му изпрати последна целувка през мокрите си от сълзи пръсти.
До последната минута тя все още се беше надявала да се отърве и сега плачеше. Плачеше не за живота си, а за своята любов, която щеше да угасне заедно с нейния живот.
Обезумял, Морис не смогна да отвърне на поздрава на приятелите си. Той стана блед и замаян от пейката, на която се бе тръшнал. Когато се съвзе, приятелите му вече ги нямаше.
У него оставаше живо едно-единствено нещо: омразата, която разяждаше сърцето му.
Когато хвърли наоколо си един последен поглед, той изведнъж успя да съзре Димер. Димер си отиваше заедно с другите зрители.
Морис се затича. Той прескачаше от пейка на пейка, спусна се към вратата, през която всяка секунда щеше да се изниже Димер.
Димер вече се спускаше по стъпалата.
Слезе подире му и Морис.
Димер вече бе стъпил на най-долното стъпало, когато Морис го потупа по рамото.
L
В онова време потупването по рамото означаваше нещо изключително важно.
Димер се обърна. Насреща му стоеше Морис.
— А, добър ден, гражданино републиканец — рече Димер, без да издаде никакво друго вълнение освен мигновено стъписване.
— Добър ден, гражданино мръсник — отвърна Морис. — Вие ме очаквахте, нали?
— Не, напротив, никак не ви очаквах! — прояви искреност този път Димер.
— Защо?
— Чаках ви по-рано.
— Сега също е рано, убиецо! — изръмжа с ужасен глас Морис.
— Гражданино, с дивото си изражение ще накараш полицията да ни проследи и разбере кои сме! — отбеляза Димер.
— Страх те е да не те хванат, нали? Страх те е да не те откарат на ешафода, където сам ти пращаш другите хора! Нека ни хванат, то ще е по-добре — смятам, че на народното правосъдие му липсва един престъпник!
— Както липсва и едно име от списъка на честните хора, след като изчезна вашето име, нали?
— Добре, добре — рече Морис. — Надявам се, че ще си поговорим за всичко това, ще имаме време. Дотук вие сте си отмъстили. Отмъстили сте си на една жена. Защо, след като казвате, че сте ме чакали, не ме дочакахте в моя дом в деня, в който отвлякохте Женевиев?
— Струва ми се, че първият крадец сте вие!
— Хайде — рече Морис, — тук адвокати не са нужни. Но аз не ви и смятам за добър адвокат. Ако ви смятам по-силен на дело, отколкото в красноречието, доколкото мога да съдя от деня, когато искахте да ме убиете — тогава вие се показахте точно такъв, какъвто сте.
— Оттогава до днес съм се разкайвал хиляди пъти, задето не ви убих — отговори спокойно Димер.
— Щом е така — рече Морис и се докосна с дясната си ръка до сабята, — то аз ви предлагам да ме убиете сега!