— Ако обичате, утре. Не сега!
— Защо утре? — попита Морис.
— Или довечера — проследи нишката на някаква своя мисъл Димер.
— И защо не веднага?
— Тъй като в пет часа имам изключително важна работа!
— Пак някоя мръсотия навярно — рече Морис. — Пак някоя подлост?
— Вижте какво, господин Морис — каза Димер, — вие ми се виждате извънредно непризнателен човек, истината ви казвам. Как иначе! Цели шест месеца ви оставих да въртите любов със собствената ми жена, цели шест месеца си затварях очите за вашите срещи, за вашите погледи, за усмивките ви, а сега да проявявате такова нетърпение! Съгласете се все пак, че от мен по-търпелив човек на света няма!
— О, да. Правили сте го, тъй като сте смятали, че мога да ви бъда полезен!
— Разбира се — отвърна Димер, който се държеше така спокойно, че още повече дразнеше Морис. — Разбира се! Когато вие предавахте вашата република, когато ми я продавахте само срещу един поглед на моята жена, когато се безчестяхте с предателството си, когато жена ми вършеше същото с прелюбодеянието си, аз се държах като мъдрец и герой. И тържествувах.
— Ужас! — възкликна Морис.
— Ужас, наистина. Вие изключително правилно оценявате с тази дума своето поведение.
— Лъжете се, господине. Поведението, което аз наричам ужасно и мръсно, е поведението на човека, на когото е била поверена честта на една жена; който се е заклел да пази чиста и непорочна тази чест и който, вместо да устои на клетвата си, е употребил хубостта на жена си като въдица за улавяне на едно слабо сърце. Вие преди всичко сте имали свещеното задължение да защитите тази жена, господине. А вместо това я предадохте!
— Онова, което беше мое задължение, господине — възрази Димер, — аз ще ви го кажа сега. Имам да спася един свой приятел, който, също като мен, се бореше за една свещена идея. За тази идея пожертвах честта си, пожертвах имота си. Аз вече изчезнах съвсем. Едва в последния момент помислих за себе си. Вече нямам приятел: той издъхна, пронизан от нож. Нямам вече кралица: кралицата издъхна на ешафода. След като вече нищо не ми остава, сега бих могъл да помисля и за отмъщение.
— Не за отмъщение, а за убийство мислите вие!
— Да убиеш една прелюбодейка не е убийство, а справедливо наказание!
— Прелюбодеянието й го наложихте вие. Следователно в него нямаше нищо нередно.
— Така ли мислите? — погледна го с интерес Димер и се усмихна мрачно. — Я попитайте нейната съвест, да видим дали тя смята всичко това, което стана с нас, за редно или нередно!
— Който наказва, удря открито — рече Морис. — Вие не наказвате. Веднъж, я пращате на гилотината. От друга страна, се криете от нея и от всичко наоколо!
— Аз ли се крия, аз ли бягам? Откъде си вади заключение за това твоят болен мозък? Нима моето присъствие в съда по време на нейното дело говори, че се крия? Аз ще отида и в залата на мъртъвците, за да й кажа последно сбогом. Това бягство ли ще значи?
— Ще идеш да я видиш? Ще идеш да и кажеш сбогом? — извика Морис.
— Хайде, хайде — сви рамене Димер. — Забелязвам, че не си никак наясно по въпросите за отмъщението, гражданино Морис. Както виждам, ти, ако беше на мое място, щеше да се задоволиш да оставиш нещата да се развиват от само себе си: според теб, ако една жена е заслужила смърт и аз я накажа веднъж със смърт, значи напълно съм си отмъстил. Не, гражданино Морис. Аз открих нещо още по-хубаво. Намерил съм средство да сторя на тази жена същото голямо зло, каквото ми стори тя. Тя те обича, а ще умре далече от теб. Мен пък ме ненавижда, а последен ще види мен. Ето — каза Димер и извади от вътрешния си джоб портфейл. — Виждаш ли този портфейл? Вътре в него има карта, подписана от секретаря на съда. С нея аз бих могъл да вляза дори в отделението на осъдените. И аз ще отида. Ще отида при Женевиев, ще я нарека прелюбодейка, палачът ще дойде да отреже косите й и когато косата й пада, тя ще чуе моят глас, който ще каже „прелюбодейка!“ Ще я придружа до колата, ще я придружа до подножието на ешафода и последната дума, която ще чуе тя, ще бъде „прелюбодейка!“
— Внимавай! — закани му се Морис. — Тя няма да има сили да понесе толкова мърсотия и ще те издаде!
— Не — възрази спокойно Димер, — тя ме мрази много повече. Тя няма да направи това. Ако искаше да ме издаде, тя щеше да го направи досега. Тя щеше да ме издаде още тогава, когато твоят приятел й даваше този съвет. Но тя не ме издаде, за да спаси живота си. Да ме издаде, означава да иска да умре заедно с мен! Тя знае много добре и това, че ако ме издаде, наказанието й ще бъде отложено с един ден. Следователно мъчението й ще трае един ден повече. Тя знае много добре, че ако ме издаде, аз ще отида заедно с нея не само до вратата на съда, но ще се кача на колата заедно с нея. Тя знае много добре, че по пътя няма да престана да й казвам последната дума: „прелюбодейка!“ Тя много добре знае, че на самия ешафод ще повтарям същото. Тя много добре знае, че дори когато главата й пада, заедно с нея ще пада и обвинението срещу нея!