Всеки приказваше за завръщането на Рицаря на Мезон-Руж, за дързостта, с която този упорит съзаклятник се бе появил за втори път в Париж, където, той много добре знаеше, за главата му бе обявена награда. Това завръщане всеки свързваше с опита да бъде отвлечена кралицата миналата нощ от Тампъл и всички изразяваха възмущението си от на предателите и аристократите.
Но противно на всеобщото очакване Морис се показа мълчалив и мекушав. Той ловко съчини прокламацията, свърши за по-малко от три часа цялата си работа, попита дали заседанието е вече привършило, и като му бе отговорено утвърдително, взе шапката си, излезе и се запъти към улица Сен Оноре.
Когато пристигна там, Париж му се видя неочаквано съвсем нов. Видя улицата, където миналата нощ непознатата красавица се бе борила с войниците. Тръгна по нея. Извървя същия път до моста Мари, самият той се бе движил по същия път заедно с нея. Спираше се на различни места, където ги бяха спирали патрулите. Повтаряше в ума си думите, които бе разменил с войниците. Часът бе един подир пладне. Слънцето осветяваше възпоменанията от нощта.
Морис мина мостовете и съвсем скоро стигна до улица Виктор, както тя се наричаше по онова време.
— Горката жена! — прошепна Морис. — Снощи тя не е могла да допусне, че нощта трае само дванадесет часа и че тайната й може би няма да трае повече от една нощ. Сега, на дневна светлина, за мен няма да е никак трудно да намеря вратата, в която тя влезе. Дали няма да видя и нея самата на някой прозорец?…
Морис пое по улица Сен Жак. Беше се озовал на нея по същия начин, както миналата нощ. Нещастният влюбен за минутка притвори очи с надежда, че снощната целувка пак ще опари устните му. Но нищо не се повтори, само дето беше усетил, че дори споменът за целувката бе опарил лицето му.
Морис отвори очи, видя двете пътечки, едната от дясната, другата от лявата страна. Бяха кални, с лоша настилка, пресечени тук-там от мостчета над някаква вадичка. Виждаха се изкривени аркади, прогнили врати. Наоколо вонеше на сиромашия. Той съзираше от време на време окачени да се сушат кожи в някои от градините, оградени къде с плет, къде само с колове, къде с полуразрушена стеница. Съхнещите кожи издаваха страшна воня. Мъчи се цели два часа, но не успя да открие нищо. Обиколи десетки пъти уличките, за да се ориентира, опитите му оставаха безполезни, търсенията му не се увенчаха с успех. Дирята на младата хубавица беше измита сякаш от дъжда.
— Може би съм сънувал — рече на ума си Морис. — Може би тези блатища са убежище на някоя самодива.
У дивия по нрав републиканец обаче трептеше една поезия, много по-съществена от онази на неговия приятел стихотворец. Веднага подир тази си мисъл той се върна у дома, за да не помрачнява нимбата, която осветяваше главата на неговата красавица в спомена му.
— Сбогом — рече той. — Сбогом, моя тайнствена госпожо! Ти се отнесе към мене като към глупак или пък като към някое малко дете!
„Действително, ако живееше по тези места — мислеше по-късно той, — щеше ли тя да дойде до тук с мен. Не. Тя само мина тук ей така, както бялата патица минава над мръсното блато и дирите й остават невидими. Патицата не оставя следи по небето.“
V
Същия ден, в същия час, когато Морис минаваше болезнено разочарован по моста Турнел, няколко войници, предвождани от командира на парижката национална гвардия Сантер, правеха най-внимателен обиск на кулата Тампъл, която от 13 август изпълняваше ролята на затвор.
Обискът бе най-обстоен в апартамента на третия етаж, състоящ се от огромен хол и три стаи.
В една от стаите имаше две жени, младо момиче и едно деветгодишно момче, всички облечени в черно.
По-възрастната от двете жени бе тридесет и седем — тридесет и осемгодишна. Тя седеше и четеше на масата.
Другата жена бродираше. Бе двадесет и осем двадесет и деветгодишна.
Момичето, четиринадесетгодишно, седеше до леглото на момченцето, което явно бе болно. Момчето бе затворило очи, сякаш спеше въпреки врявата, която вдигаха военните.
Едни от войниците отместваха леглата, други се ровеха в дрехите, трети пък, след като си бяха свършили работата, безочливо се пулеха в нещастните, забили очи в пода затворници.
По-възрастната от двете жени бе висока, бледа и хубава. Тя съсредоточаваше цялото си внимание в книгата, която четеше, но взреше ли се в нея човек, веднага щеше да разбере, че жената вършеше заниманието по-скоро с очите, отколкото с ума си. По някое време един от стражите се доближи до нея, изтръгна книгата от ръцете й и я хвърли на пода.
Затворничката протегна ръка към масата, взе друга книга, разгърна я и забоде очи в нея.