Димер изглеждаше ужасен в гнева си, в омразата си. Ръката му бе хванала ръката на Морис, дърпаше я със сила, непозната до този момент за момъка, върху когото ефектът от думите му беше съвсем обратен. Колкото повече се увличаше Димер, толкова по-тих и вглъбен ставаше Морис.
— Слушай — рече момъкът, — в твоето отмъщение липсва едно важно нещо!
— И какво е то? — полюбопитства Димер.
— Няма да можеш да й кажеш: „На излизане от съда аз срещнах твоя любовник и го убих!“
— Напротив, предпочитам да й кажа, че си жив и че нейната смърт ще те измъчва през целия ти живот!
— Но тогава аз ще те принудя да ме убиеш! Или пък — прибави Морис — ще те убия аз!
Той се огледа наоколо, за да се убеди, че е господар на положението. Пребледнял от гняв като смъртник, почувства, че силата му е удвоена от голямата принуда да чуе Димер как излага докрай своя план. Морис хвана съперника си за гърлото и го повлече към някаква стълбичка, водеща надолу, към Сена. Димер също се разгневи.
— Добре — рече той, — няма нужда да ме теглиш така. Сам ще дойда.
— Да вървим тогава. Оръжие имаш ли? — попита Морис.
— Имам.
— Мини отпред. Предупреждавам те, че при най-малко движение встрани, при най-малкия ти опит, ще ти разцепя главата със сабята си!
— О, ти знаеш, че не съм страхливец — каза Димер с усмивка, зловеща при бледостта на устните му.
— Страх от моята сабя ти нямаш — прошепна Морис, — имаш обаче друг страх. Да не загубиш възможността да си отмъстиш! Но след като вече сме стигнали дотук и се намираме лице в лице, би могъл да ми кажеш сбогом!
Действително, те бяха стигнали вече до водата. Всеки би могъл да ги види отдалеч, но никой не би могъл да дойде, за да прекъсне дуела. Еднакъв гняв разяждаше гърдите на двамата противници.
Крайбрежието бе пусто, тъй като бе малко след два и народът продължаваше да стои в съда, където имаше още подсъдими за осъждане. Двамата се вмъкнаха в един от подземните проходи, които водеха от Консиержери към реката.
Морис застана между водата и Димер.
— Много трепериш, Морис. Струва ми се, че вместо ти мен — аз теб ще убия! — рече Димер.
— А пък аз, Димер — не се съгласи Морис, — смятам, че ще те убия именно аз. След като те убия, ще взема от теб портфейла с картата ти, която имаш от съдебния секретар…
— Картата ли? — попита Димер.
— Да — отвърна Морис, — да, за да ми свърши работа в онова, което смятам да сторя. С нея ще вляза при Женевиев. Вместо теб, аз ще седна заедно с нея в колата и докато все още е жива, ще й нашепвам: „обичам те“, а когато падне главата й, ще й река: „обичах те!“.
Димер направи внезапно движение да измъкне портфейла си и да го хвърли в реката. Но по-бърза от мълния, сабята на Морис падна върху ръката му и почти я отсече.
С див писък раненият зае позиция за борба.
Страшната борба започна. Мястото бе тъмно и толкова тясно, че ударите им не можеха да излизат, тъй да се каже, от линията на тялото, а се плъзваха по мокрите плочи и двамата едва смогваха да се крепят о стените. Нетърпеливите удари на противниците заваляха като порой.
Димер, който губеше много кръв, чувстваше, че скоро ще изнемощее. Той по едно време нападна Морис с такава стръв, че Морис беше принуден да направи крачка назад. Но като се отдръпна, той се подхлъзна и сабята на врага му опря до гърдите му. Като стрела бърз, тъй както бе паднал на колене, с лявата си ръка той отстрани острието, а с дясната насочи сабята си към Димер. В гнева си Димер се бе впуснал толкова силно към него, че не успя да се спре и с гърдите си падна върху сабята на Морис.
Чуха се страхотни проклятия и ругатни и две тела се търкулнаха на брега.
Мина известно време. Стана само единният от тях. Беше Морис, окървавен с кръвта на неприятеля.
Той издърпа сабята си от тялото на Димер и с нея изтръгна последните остатъци от живота му.
След като се увери, че врагът му е мъртъв, се наведе, разкопча дрехата му, взе портфейла и се отдалечи тичешком.
Като потича малко, спря. Само един поглед му беше достатъчен, за да се увери, че след още три-четири крачки ще го задържат. Бе плувнал в кръв.
Върна се, наведе се над реката и изми не само ръцете и лицето, но и дрехите си.
Като хвърли последен поглед към мястото на драмата, бързо се качи по стъпалата и се отдалечи.
Когато стигна до вратата на Консиержери, Морис отвори портфейла и откри вътре картата, подписана наистина от секретаря на съда.