— Благодаря ти, Боже на правдата — рече Морис.
Бързо тръгна по стълбите, които отвеждаха до залата на мъртвите.
В това време часовникът биеше три часа.
LI
Читателят помни, че писарят от съдебната палата бе оставил своите книги за затворниците на разположение на Димер и беше влязъл с него в отношения, при които присъствието на Женевиев правеше часовете изключително приятни.
Този човек, както всеки би могъл да се сети, бе изпаднал в ужас, когато беше разбрал за измамата на Димер. И как да не изпадне в ужас, когато всеки можеше да го обвини, че е участвал в заговора, когато можеха да го осъдят заедно с Женевиев.
ФукеТренвил го беше повикал при себе си.
Досещате се какви старания беше положил горкият човечец, за да докаже своята невинност пред очите на обществения обвинител. Благодарение на самопризнанието на Женевиев, която бе казала, че той нищо не е знаел за плановете на мъжа й, той бе сполучил да запази своята служба.
— Гражданино — извика писарят и се хвърли в нозете на обществения обвинител, — простете ми, излъгаха ме!
— Гражданино — отговори ФукеТренвил, — един обществен служител, който позволява да го излъжат в днешно време, заслужава гилотина!
— Наистина, постъпих като животно, гражданино! — разкая се писарят.
— Животно или не — отвърна старият обвинител, — никой не бива да си затваря очите, когато става въпрос за спасението на републиката! И капитолийските гъски са били животни, но навреме са се събудили за спасението на Рим!
Писарят нямаше какво да възрази на подобен аргумент. Той само въздъхна и изчака да види как ще се развият събитията по-нататък.
— Аз ти прощавам — каза Фуке. — И дори ще те защитя, защото не желая да падне и сянка от подозрение върху мой чиновник. Но помни добре, че отсега нататък само една дума да стигне до ушите ми против теб, ще отидеш на ешафода!
Няма нужда да казваме колко пъргаво и с какво усърдие писарят отиде да разкаже цялата работа на вестниците, които винаги са готови да обнародват всичко, което знаят, а понякога и което не знаят, дори и ако заради това биха паднали десетки глави.
Писарят търси Димер навсякъде, за да го помоли нищо да не разказва, но не успя да го открие. Димер отдавна си беше сменил адреса.
После бяха дали Женевиев под съд, но тя, както ни е известно, заяви, че освен мъжа си нямала друг съучастник.
При това заявление бихте могли да си представите какъв признателен поглед е хвърлил писарят към тази нещастна жена!
Но веднага щом изведоха Женевиев от съдебната зала и той отиде в канцеларията си, за да вземе някакво дело, което му беше поискал ФукеТренвил, видя пред себе си Димер. Димер изглеждаше съвършено спокоен.
Писарят се вкамени. Пред него сякаш стоеше привидение.
— Нима не можеш да ме познаеш? — попита Димер.
— Как да не съм те познал? Ти си гражданинът Дюран, или, за да се изразя по-точно, гражданинът Димер.
— Улучи! — призна Димер.
— Но ти си загубен, гражданино!
— Както сам виждаш, все още не съм…
— Не ме разбра. Искам само да кажа, че ще те арестуват.
— Кой ще ме арестува? Никой не ме познава…
— Но аз те познавам. Една дума да кажа, и ще отидеш веднага на гилотината.
— Да, но аз пък мога да кажа две думи. Тогава ще гилотинират и теб, и мен!
— Това, което казваш, е ужасно!
— А, не — усмихна се мило Димер. — Просто и ясно е като бял ден!…
— Но какво търсиш тук? Говори! И побързай — колкото повече стоиш в тази канцелария, толкова по-голяма опасност те грози!
— Ще ти кажа. Жена ми ще я осъдят, нали?
— Страх ме е, че ще я осъдят наистина. Клетата жена!
— Тъй като цялата работа е такава, аз бих искал да я видя за последен път. Искам да й кажа последно сбогом!
— Къде желаеш да я видиш?
— В залата на мъртвите.
— Ще имаш дързостта да отидеш там?
— Защо не?
— Ох — въздъхна писарят, тръпки го побиваха при тази мисъл.
— Вярвам, че има начин да вляза, нали?
— В залата на мъртвите? Има, разбира се.
— И начинът е?…
— Карта.
— А къде се издават такива карти? Писарят пребледня и рече:
— Такива карти… къде се издават ли… питаш?…
— Питам къде се издават такива карти — отговори спокойно Димер. — Въпросът ми е съвсем ясен, струва ми се.
— Издават се … тук.
— А, тъй ли? Ами кой ги подписва?
— Писарят.
— Но ти си писар…
— Разбира се, че съм писар.
— Виж ти какво съвпадение! — възкликна Димер и седна на мястото, на което предполагаше, че ще бъде поканен да седне, но не беше поканен. — Веднага ми подпиши една карта!