— Нали е истина, господине? Нали аз имам кураж? — попита го Женевиев.
— Разбира се, че имате — отвърна палачът с развълнуван глас. — У вас забелязвам истински кураж!
В това време помощникът на палача прочете съставения от ФукеТренвил списък.
— Четиринадесет — рече той.
Сансон преброи осъдените.
— Петнадесет — каза той на свой ред. — Заедно с мъртвия! Женевиев и Лорен, обладани от една и съща мисъл, също преброиха осъдените.
— Казвате — рече Женевиев на Сансон, — че осъдените са четиринадесет, а ние тук сме петнадесет?
— Да, гражданинът ФукеТренвил е направил някоя грешка.
— О, Господи, ти си ни лъгал — рече Женевиев на Морис.
— Ти не си бил осъден!
— Че защо да отлагам за утре, щом ти ще умреш днес? — отвърна с въпрос Морис.
— Скъпи — каза тя усмихнато, — сега виждам колко е лесно да се умре…
— Лорен — рече Морис, — казвам ти още веднъж. Тук никой не може да те познае. Кажи, че са те затворили по погрешка. Повикай жандарма, който те видя, когато излизаше. В списъка ще те заменя аз, който наистина трябва да умра. Но ти, моля те, приятелю мой, достави ни радостта да останеш жив, за да има кой да ни помни. Има още време, Лорен, молим те!
Женевиев молитвено сплете ръце.
Лорен хвана двете ръце на жената и ги целуна.
— Казах — не, и пак казвам — не! — отвърна той с твърд глас.
— Не настоявайте повече! Иначе ще реша, че не сме били приятели!
— Четиринадесет — повтори Сансон. — А тук са петнадесет! Като извиси глас, попита:
— Я да видим има ли някой да каже, че не е осъждан? Има ли някой, който да каже, че е тук по погрешка?
Някои отвориха уста при този въпрос, но преди да кажат нещо, пак ги затвориха. Онези, които желаеха да излязат, се срамуваха да излъжат. Онзи, който можеше да каже самата истина, не желаеше да се възползва от нея.
Настъпи неколкоминутно мълчание, в което помощниците на палача продължиха да изпълняват тъжните си служебни задължения.
— Граждани, готови сме вече — рече най-сетне с глух, но тържествен глас старият Сансон.
В отговор се чуха хълцания.
— Хайде — рече Лорен.
— Да умрем за отечеството!
— Тази смърт е най-славна!
— Да, когато мре за отечеството, човек е спокоен. Но аз започвам да мисля, че ние мрем просто за удоволствие на онези, които ни гледат как мрем. Бога ми, Морис, и аз вече съм на твоето мнение. Започнах да се насищам на републиката!
— Имената! — извика един комисар откъм вратата.
В залата влязоха няколко жандарми и застанаха пред изходите. Те застанаха, тъй да се каже, между живота и осъдените, за да не им дадат никаква надежда за спасение.
Зачетоха имената.
Морис, който беше присъствал на осъждането на онзи, който се бе самоубил с ножа на Лорен, помнеше името му и се обади, когато го извикаха.
Пренесоха мъртвеца навън. Ако бяха установили самоличността му, ако го бяха познали, че е от осъдените, непременно щяха да го гилотинират, въпреки че отдавна бе мъртъв.
Започнаха да извеждат осъдените.
Когато стигнеха до вратата, им връзваха ръцете.
Някои бяха с вериги.
Това продължи десет минути. През цялото време никой от осъдените не произнесе нито дума.
Говореха си само палачите.
Морис, Женевиев и Лорен, след като вече не можеха да се държат за ръце, се притиснаха един в друг, за да не ги разделят останалите осъдени.
Изведоха осъдените на двора.
Зрелището там стана ужасно.
Мнозина прималяваха при вида на колата, ключарите им помагаха да се качат в нея.
Отвън смътно се чуваха гласовете на множеството.
Женевиев храбро се качи в колата.
След нея бързо се качи и Морис.
Лорен не бързаше. Той се качи бавно, избра си място от лявата страна на Морис и седна. Женевиев и Морис останаха прави.
Вратата на затвора се отвори. Още в първите редове те съзряха Симон.
Симон също ги забеляза.
Той се качи на някакъв камък, за да бъде по-нависоко. Оттам щяха да минат колите. Те бяха три.
— Ей, добър ден, прекрасни гренадирю — извика Симон на Лорен. — Както виждам, ти отиваш да провериш дали ножът ми реже.
— Да — отвърна Лорен, — и ще гледам да не го изхабя, за да може да послужи и на теб.
Другите две коли тръгнаха подир първата. Веднага около осъдените се вдигна страшна буря от викове, писъци и проклятия.
— Кураж, Женевиев, кураж! — шепнеше Морис.
— Ох — отвърна Женевиев, — не си жаля живота, след като ще умра с теб. Жаля единствено, че ръцете ми не са свободни, за да мога да те прегърна още веднъж, преди да умра!
— Лорен — рече Морис, — Лорен, бръкни в джоба на жилетката ми. Вътре има едно ножче!
— Ей, че щастие! — възкликна Лорен. — Ти си имал ножче, а? Страшно унизително ми се вижда да умра вързан като теле!