VI
Въпреки че беше разкрит още в самото начало, опитът за отвличането на кралското семейство беше възбудил у едни хора гняв, у други — съчувствие. Доказателство за този опит беше потвърждението на сведенията, които комитетът за обществена безопасност беше получил, че от три-четири седмици много емигранти са започнали да се връщат в Париж. А щом има хора, които рискуват живота си, значи има за какво. Те нямаше да го вършат за нещо дребно. Отвличането на кралското семейство и неговото спасяване в никой случай не бяха дребна работа.
Преди опита за освобождаване на кралското семейство по предложение на члена на конвента Ослен беше излязла страшната заповед, която осъждаше на смърт всеки завърнал се във Франция емигрант, всеки французин, направил опит да избяга от страната, всяко частно лице, заловено да помага някому да избяга или да се върне назад, както и да прибира в дома си емигрант.
Този ужасен закон означаваше едно-единствено нещо: терор. Не оставаше друго, освен да се издаде закон и за поставяне под подозрение. Рицарят на Мезон-Руж обаче бе толкова пъргав и дързък враг, че завръщането му в Париж и появата му в Тампъл не можеха да предизвикат вземането на някакви мерки въобще. В немалко заподозрени къщи бяха направени обиски, по-строги, отколкото когато и да било. Но това не даде почти никакъв резултат. Бяха открити само няколко жени емигрантки, които се предадоха без никаква съпротива, и неколцина старци, които не проявиха особено желание да оспорват пред палачите си малкото дни, които им бяха останали да живеят.
Вследствие на това занимание, както всеки би могъл да се досети, секциите за няколко дни имаха толкова много работа, че секретарят на секция Лепелетие нямаше кой знае колко свободно време, за да се отдава на размисъл за своята непозната красавица.
Впрочем веднага след като напусна старата улица Сен Жак, сам той реши да забрави красавицата, само че, както казваше приятелят му Лорен.
Мислиш ли, че трябва да забравиш, значи още помниш.
Междувременно Морис не казваше нищо, нито пък изповядваше нещо пред някого. Той заключи в сърцето си всички подробности на приключението, всичко онова, което бе могъл да прикрие дори от приятеля си. Но Лорен, който знаеше своя другар като весела и излиятелна натура, сега, когато виждаше Морис замислен и търсещ уединение, много добре разбираше в какво се състои цялата работа.
Тук трябва да отбележим, че измежду осемнадесетте си века монархична Франция знаеше твърде малко години на тайнственост, каквато бе 1793-тата година от Христа.
Между другото Рицарят не бе заловен, престанаха дори да говорят за него. Кралицата, овдовяла и осиротяла без сина си, се задоволяваше само с това — да плаче, останала съвсем сама с дъщеря си и зълва си.
За младия престолонаследник, поверен в ръцете на ботушаря Симон, започна онази ера на мъченичество, която за две години го събра с баща му и майка му.
Настана затишие. Вулканът на политическите страсти на монтанярите спеше, преди да помете жирондистите.
Морис чувстваше тежестта на тишината, която предвещаваше буря. Той въобще не знаеше как да прекарва многото си свободно време, поради което се захвана с покълващото в сърцето му чувство, което не беше съвсем любов, но което все пак приличаше на нещо подобно. Той пак прочете писмото, целуна още веднъж хубавия сапфир и реши, въпреки клетвата, която бе дал, да направи още един опит. Обеща си този опит да бъде последен наистина.
Намисли изключително прост начин да удовлетвори любопитството си — да отиде в секцията на Ботаническата градина и там да се добере до някакви сведения от нейния секретар. Възпираше го единствено мисълта, че непознатата може да бъде замесена в някаква политическа интрига. Тръпки го побиха, когато си помисли, че най-малката недискретност, най-малкото любопитство могат да откарат непознатата красавица на ешафода.
Не ставаше.
Тогава той реши да изпипа цялата работа сам, без да събира сведения от другаде. И този негов план действително бе прост. Първите дири можеше да открие в списъците, които висяха пред всяка врата. После можеше да разпита портиерите. В качеството си на секретар на секция той наистина имаше пълното право да разпитва.
Е, което си е право, Морис не знаеше името на своята хубавица, но и на това му беше намерил цаката. Според него едно такова очарователно създание, каквото бе тя, не можеше да има име, което да не се покрива с външността му. Тя би трябвало да притежава името на някоя богиня, самодива, ангел или нещо подобно. При нейното слизане на земята хората сигурно не са били в състояние да не й изразят своите поздравления. А те непременно трябваше да бъдат свързани с името на някое по-висше, някое по-удивително, някое по-свръхестествено същество. Прочее, името непременно щеше да го упъти! Морис наметна пелерина от грубо тъмно сукно, нахлупи червена шапка и тръгна, без да съобщи никому накъде се запътва. В ръката си носеше една от онези дебели сопи, на които хората с право викаха конституция. В неговата ръка това оръжие се равняваше на боздугана на самия Херкулес. Както за физическа, тъй и за морална подкрепа, той си бе взел свидетелството, че е секретар на секцията Лепелетие.