Удари девет часа. Бе съвсем тъмно. Не се чуваше никакъв шум, никакво движение не се забелязваше в запуснатия квартал.
Морис, отчаян, реши вече да си върви, когато внезапно, при възвиването в една от алеите, забеляза как насреща му блесна светлина. Веднага се втурна напред, без да види, че в същото време някаква глава изчезна зад една от стените, любопитна глава, която четвърт час бе стояла неподвижно под дърветата, издигащи се над същата тази стена.
Няколко секунди след изчезването на главата три сенки излязоха от вратичката на стената и се спуснаха по алеята, в която беше влязъл Морис. Някакъв друг човек предпазливо затвори вратата на алеята.
Морис влезе в двора на края на алеята. В дъното на двора светлееше. Морис похлопа на вратата на къщата, откъдето идваше светлината. Къщата бе отдалечена и уединена. Веднага след като беше похлопал, светлината угасна. Той продължи да хлопа, но никой не отговори. Реши, че отвътре просто не искат да му отворят, и за да не губи повече време, излезе отново на алеята.
Вратата на къщата със загасената светлина се отвори тихо подире му и от входа излязоха трима души. Чу се изсвирване.
Морис се обърна и успя да забележи три сенки. Разстоянието между него и сенките бе повече от два пъти по-дълго от неговата тояга.
Очите му вече бяха привикнали с тъмнината, тъй че той съвсем ясно успя да съгледа мекото проблясване на ножовете, с които бяха въоръжени трите сенки.
Морис схвана. Морис разбра. Морис беше заобиколен. Той се опита да развърти тоягата около себе си, но не успя; алеята бе толкова тясна, че неговото единствено оръжие в момента се удари в стената. Още не беше решил какво да направи по-нататък, когато усети страшен удар в главата. Ударът беше дошъл от страна на четиримата, които бяха откъм стената. И така, след тях се хвърлиха и другите трима и седем души, въпреки цялата отчаяна съпротива на Морис, го свалиха на земята и завързаха очите и ръцете му.
Той не успя да издаде дори стон. Но и да беше могъл да го направи, нямаше да извика. Хора като него винаги се срамуват от чуждата помощ. Дал си бе сметка и за това, че и да вика, никой няма да го чуе в притихналия квартал.
Морис набързо пресметна, че щом му бяха вързали очите, тези хора нямат намерение да го убиват веднага. Това бе все пак надежда за него.
Събра цялото присъствие на духа си и зачака.
— Кой си ти? — попита го един глас, все още издаващ напрегнатост от борбата.
— Човек, когото някакви непознати искат да убият — хладнокръвно отвърна Морис.
— Ти си нещо повече — отбеляза гласът. — Ти си вече убит, ако дръзнеш да викнеш или пък заговориш малко по-високо.
— Ако имах възможност да викна, нямаше да чакам досега — рече Морис.
— Ще отговориш ли на въпросите, които ще ти зададем? — попита го непознатият.
— Първо питайте, а аз ще реша да отговарям ли или не.
— Кой те изпраща?
— Никой.
— Дошъл си сам?
— Да.
— Лъжеш!
Морис напрегна мускулите и волята си и със страшен напън опита да се освободи, но опитът му излезе съвършено несполучлив.
— Аз — каза той — никога не лъжа.
— Все пак кажи: сам ли идваш или някой те праща, за да ни шпионираш? Ти си шпионин!
— Вие пък сте мръсници!
— Ние?
— Да! Седем-осем души нападат един човек и това ми било работа! — възмути се Морис. — Мръсници мръсни!
Вместо да ядоса противниците му, буйността на Морис като че ги успокои. Фактът, че си позволява да дава воля на думите си, свидетелстваше, че той не е такъв, за какъвто го смятаха нападателите. Обикновено шпионите треперят и просят милост.
— Не се обиждай — рече един по-мек глас, но в същото време и по-заповеднически от останалите. — Във времето, в което живеем, хората могат да бъдат шпиони и без да бъдат безчестни. Те рискуват само едно, живота си.
— Да си жив и здрав, че ми говориш така. На твоите въпроси ще отговарям съвсем почтено — отбеляза Морис.
— Е, добре — каза непознатият. — Какво търсеше в този квартал?
— Търсех една жена.
Мълчанието, което последва думите на Морис, можеше да означава само едно: търпение, но все пак недоверчиво търпение. Шепотът на нападателите му се усили и лека-полека се превърна във врява.
— Лъжеш! — възрази същият глас, който беше внушил на Морис известно доверие. — В този квартал жени за преследване никак не се намират. Работата опира до друго. Какво е то, хайде, казвай, че не си поплюваме!
— Не ме заплашвайте! — смело произнесе Морис. — Вие няма да ме убиете заради удоволствието да ме убиете. Освен ако не сте някои разбойници.
Морис направи още едно, още по-върховно усилие на мощните си ръце. Но болезнен студ раздра кожата на гърдите му.