Без да иска, Морис отстъпи назад.
— А — рече един от нападателите, — разбра ли сега? Тук има още осем пръста, подобни на този, който току-що усети!
— Тогава свършвайте, хайде! — рече Морис решително. — Какво чакате още?
— Кой си ти все пак? — повтори въпроса си повелителният мек глас.
— Искате да знаете моето име?
— Да — рече гласът.
— Казвам се Морис Ленде — колебливо отвърна Морис.
— Какво?! — извика един от Морисовите нападатели. — Морис Ленде, революци… патриота ли? Морис Ленде, секретарят на секцията Лепелетие?
Тези думи бяха изречени с такава пламенност, че Морис веднага разбра — те щяха да решат по-нататъшния развой на действието. Ако отговореше, значеше, да избърза сам да реши съдбата си.
Морис бе неспособен на подлост. Той се изправи като истински джентълмен и отговори с твърд глас:
— Да, аз съм Морис Ленде, Морис Ленде — секретарят на секцията Лепелетие, патриотът, революционерът, якобинецът. Най-подир, Морис Ленде, за когото най-хубавият ден ще бъде онзи, в който ще умре за свободата!
Настана мъртва тишина.
Той беше открил гърдите си и очакваше всеки момент да му забият ножа, чието острие вече беше почувствал веднъж.
— Истината ли казвате? — обади се глас, в който се долавяше вълнение. — Казвай право, човече, недей да ни лъжеш!
— Бръкнете в джоба ми — отвърна Морис — и ще намерите моите документи. Погледнете кожата на гърдите ми и ще видите началните букви М. и Л., ако кръвта, която ми пуснахте, не ги е заличила.
Вдигнаха Морис на ръце и го носиха така известно време. Той усети, че пред тях по някое време се отвори една врата, а след това друга, съвсем тясна. Там, където го вкараха, бе шумно.
— Изгубен съм — рече си Морис. — Ще вържат някой камък на шията ми и ще ме хвърлят на някое дълбоко място в Биевър.
След малко усети, че онези, които го носеха, се качват по някакви стъпала. Лъхна го топъл въздух.
Носачите го сложиха на стол.
Той чу как се заключи вратата. Стъпките на неговите носачи заглъхнаха в мрака. Оставили го бяха съвсем сам. Нададе ухо с цялото внимание, на което е способен всеки човек, чийто живот е на косъм и зависи само от една дума. Стори му се, че онзи глас, който му беше направил впечатление с мекостта си, но въпреки туй все пак заповеден, бе казал на другите:
— Нека сега размислим!
VII
Мина четвърт час, който се стори на Морис цяла вечност. Нищо странно — мислеше той, — хубав, млад, здрав, съмишленик на сто предани другари, с които заедно бълнуваше по велики дела, той изведнъж се видя съвсем неподготвен да изгуби живота си в тази мръсна, отвратителна дупка.
Беше сигурен, че са го затворили в стая. Но пазеше ли го някой?
Направи още едно усилие да скъса въжето, с което беше завързан. Стоманените му мускули се опънаха до скъсване, въжето се вряза в плътта, но не поддаде.
Лошото беше, че ръцете му бяха вързани на гърба и нямаше възможност да махне поне кърпата, с която му бяха завързали очите. Ако би могъл да се огледа наоколо, по-лесно щеше да бъде.
Той повтори опита си, потрети, без някой да му попречи, без някой край него да издаде знак на присъствие. Направи заключението, че наистина е съвсем сам.
По някое време краката му стъпиха в нещо съвсем меко, сякаш бе пясък или прясно копана пръст. Възкисел дъх влизаше в ноздрите му и издаваше присъствието на растения или нещо подобно. Помисли си, че е в мазе или в нещо като изба. Направи още няколко стъпки и се добра до стена, обърна се гърбом, за да я опипа с ръце и усети, че на стената са опрени някакви земеделски сечива. Морис радостно възкликна. После с върховни усилия успя да опипа едно по едно всичките сечива. При това положение неговото бягство ставаше въпрос на време. Ако провидението му дадеше пет минутки още, то той щеше да открие между земеделския инвентар някой по-остър предмет и щеше да бъде спасен.
Тогава откри лопата.
Вързан така, за него бе цял подвиг да обърне лопатата тъй, че тя да застане с острието нагоре. Затърка въжето в лопатата. Операцията трая дълго, отгоре на всичко лопатата бе тъпа. От челото му се стичаха ручеи пот.
По коридора навън проехтяха стъпки. Морис направи последно усилие, усилието беше отчаяно. Наполовина протритото въже се скъса.
Възклицанието му този път бе радостно. Щеше да умре, но то щеше да стане след борба до последно.
Развърза очите си.
Не се беше измамил. Намираше се в павилион, където бяха оставени растения, от онези, които не могат да зимуват навън. В един ъгъл забеляза градинарските инструменти. Срещу му се мярна прозорец с решетки, а зад прозореца видя силует на човек, който явно пазеше с пушка на рамото.