На тридесетина метра навътре в градината имаше малка постройка. Зад завесите на прозорците светеше.
Морис приближи до вратата и се ослуша. Зад вратата пазеше още един човек.
В дъното на коридора слабо се чуваха гласове. Морис не можеше да схване добре за какво се говори, но между малкото думи, които ясно стигнаха до слуха му, различи „шпионин“, „нож“, „смърт“.
Морис удвои вниманието си. Като че ли се отвори врата, от което говорът стана по-ясен.
— Да — казваше един от гласовете, — той е шпионин. Подушил е нещо и навярно е изпратен, за да разгадае нашата тайна. Пуснем ли го, рискуваме да бъдем издадени.
— Да, но той даде дума — обади се друг глас.
— О, да, думата му… Както я дава, така и ще я наруши. Да не би да е някой знатен човек, та да се доверим на неговата дума? Морис изскърца със зъби. Нима все още има хора, които смятат, че за да запазиш клетвата си, непременно трябва да бъдеш аристократ?
— Да — продължи единият от гласовете, — да не би да ни познава, та да смятаме, че непременно ще ни издаде?
— Не, разбира се — отвърна му другият глас. — Не ни познава и въобще не знае с какво се занимаваме. Но му стига да знае къде се намираме. Утре ще дойде пак тук и ще дойде вече не сам, а придружен от стража.
Аргументът като че ли беше неопровержим.
— Добре — рече онзи глас, който още от самото начало се беше сторил на Морис малко началнически, — решено ли е?
— Решено, и сто пъти решено! Аз, драги, не мога да разбера вашето великодушие.
— И така, господа, настоявате ли за своето решение?
— Несъмнено. И се надявам, че няма да се възпротивите!
— Аз имам само един глас, господа. Моя! Гласувах за освобождението му. Вие сте шестима. Значи трябва да бъде убит…
Потта замръзна по челото на Морис.
— Той ще вика — рече един от гласовете. — Отведохте ли поне госпожа Димер по-надалеч?
— Тя нищо не знае, отсреща в павилиона е — обади се друг глас.
— Госпожа Димер — помисли си Морис. — Сега разбирам. Аз съм в къщата на онзи кожар, с когото разговарях на улицата и който ме гледаше с присмех, когато му казах, че не знам името на приятеля, когото търся. Но какъв интерес има да ме убие този човек? При всяко положение ще убия поне единдвама от тях!
Той скочи и грабна невинния на пръв поглед градинарски инструмент, който в неговата десница можеше да бъде страшно оръжие.
После отиде до вратата и се намести по такъв начин, че когато отвън я отворят, да не го видят.
Сърцето му тъй силно туптеше, че се чуваше в тъмнината.
По едно време Морис изтръпна. Един глас беше извикал:
— Искате ли да ви кажа как ще стане това? Най-добре е да счупим някое от стъклата и да го убием отвън с пушка!
— О, не, не, не. Никакви гърмежи не трябва да се чуват от тук. Ще се издадем моментално. А, ето го и Димер. Какво прави съпругата ви, Димер?
— Току-що надникнах през прозореца. Тя не е усетила нищо. Чете — отвърна онзи, когото бяха нарекли Димер.
— Димер, произнесете се вие. С пушка ли ще бъде по-добре да го убием или с нож?
— По-добре с нож, хайде!
— Хайде! — повториха пет-шест гласа.
Морис бе чедо на революцията, сърце бронзово, душа безбожна — каквито много ги имаше в онова време. Но при думата „хайде“, произнесена от другата страна на вратата, която го делеше от смъртта, той се прекръсти, както майка му го бе учила още в детството.
Стъпките приближиха, спряха се, после ключът се превъртя в ключалката и вратата се отвори.
Морис си помисли: „Взема ли да губя времето си да удрям, загубен съм. По-добре направо да се хвърля върху убийците и да ги изненадам, а после — беж към градината, оттам — на улицата, после ще видим…“
Като издаде див, нечовешки вик, с лъвска сила той се хвърли напред и свали първите двама души. Претендентубийците се стъписаха. Знаеха, че са оставили тук един уплашен, завързан и беззащитен човек, а заварваха нещо съвсем друго.
За нула време Морис беше в края на коридора отвън, после се хвърли към вратата, която съзря отворена пред очите си, после се намери на някаква стълба, оттам притича до градината, сетне, като се ориентира светкавично, се завтече към вратата.
Вратата беше заключена.
Морис се помъчи да я отвори, но в нея нямаше ключ. Преследвачите бяха по петите му.
— Ето го — викнаха те вкупом. — Ето го, стреляй! Стреляй, Димер, стреляй, човече! Убий го!
Морис изръмжа. Беше затворен в градината като птичка в кафез. Той измери стената с очи, стените бяха високи повече от три метра.
Всичко се разви за секунди.
Убийците стремглаво се спуснаха подире му.
Морис бе на разстояние най-много тридесет крачки от тях. Той пак се огледа наоколо с поглед на осъден на смърт, който дори в сянката си вижда спасение.