Павилионът. Прозорецът. Завесите. Светлината.
Направи огромен скок, вкопчи се с ръце в перваза на прозореца, строши стъклото, провря се вътре и падна на пода на някаква осветена стая, в която жена четеше книга до камината.
Жената се уплаши и извика за помощ.
— Махни се от там, Женевиев, махни се от там — не мога от теб да го убия! — извика Димер.
Морис успя да съгледа, че на по-малко от десет метра в него се целеше човек с пушка.
Жената едва погледна Морис и от гърлото й се изтръгна ужасен писък. Вместо да се отстрани, както бе наредил мъжът й, тя се хвърли между беглеца и пушката.
Движението съсредоточи цялото внимание на Морис върху великолепното, благородно създание, чиято първа мисъл като че ли бе да го защити.
От неговите гърди също се изтръгна някакво възклицание.
Жената беше същата, която той търсеше.
— Вие! — извика той. — Вие!
— Мълчете! — отвърна тя.
След това, като се обърна към убийците, които, въоръжени до зъби, се бяха наредили зад прозореца, тя им извика:
— О, Господи, недейте да стреляте! Не го убивайте, чувате ли ме?!
— Той е шпионин! — извика Димер, чието меко и кротко лице излъчваше силна решителност. — Той е шпионин и трябва да умре незабавно!
— Шпионин? Той? Той — шпионин?! — удиви се жената. — Ела тук, Димер! Искам да ти кажа само една дума и сам ще разбереш колко се лъжеш!
Димер се приближи до прозореца. Жената отиде при него, наведе се и му зашепна над ухото. Кожарят недоверчиво вдигна глава.
— Той ли? — рече Димер.
— Да, той — отвърна жената.
— Сигурна ли си?
Този път младата жена нищо не каза, а се обърна към Морис и усмихнато му протегна ръка.
Чертите на Димер добиха странно изражение на мекост и едновременно с това на студенина. Той сне пушката си.
— Това е друга работа — рече.
После, като направи знак на другарите си да го последват, се отдалечи заедно с тях, каза им няколко думи и те си отидоха.
— Скрийте този пръстен — каза в това време Женевиев на Морис. — Този пръстен тук всички го знаят.
Морис бързо свали пръстена от пръста си и го скри в джоба на дрехата си.
След няколко мига вратата се отвори и Димер, без оръжие, пристъпи към Морис.
— Пардон — рече той, — гражданино. Откъде да знам какви задължения мога да имам към вас! Жена ми обаче никак не е забравила услугата, която сте й направили на десети март. Тя обаче не помнеше името, тъй че ние по никакъв начин не можехме да знаем с кого си имаме работа тази вечер. Но повярвайте ми, ние и без това никак не се бяхме усъмнили във вашата честност и вашите намерения. И тъй, извинете ме още един път!
Морис беше смаян. Той едва се крепеше на нозе. Виеше му се свят. Готов беше да падне всеки момент. Облегна се на камината.
— Но все пак кажете ми, моля, защо искахте да ме убиете?
— Ето в какво се състои цялата работа, гражданино — рече Димер. — Аз всичко ще ви разкажа като на честен човек. Аз съм, както вече знаете, кожар и стопанин на тази кожарница. Повечето от киселините, които употребявам за приготвянето на своите кожи, са забранена стока. Контрабандистите, които използвам за набавянето на тези киселини, научили, че тайната ни се знае в главния съвет, и аз много се изплаших, когато ви видях да събирате сведения. Контрабандистите пък на свой ред се изплашиха повече и от мен, след като видяха червената ви шапка и решителния ви вид. Няма да скрия от вас — смъртта ви беше сигурна.
— А, това го знам много добре — каза Морис. — Колкото до моето умъртвяване, нищо ново не ми казвате. Чух дискусията ви по моя въпрос, видях и вашата пушка…
— Вече ви поисках прошка — отбеляза Димер с умиление и добродушие. — Ще ви призная, че благодарение на днешните безредици аз и моят приятел Моран печелим луди пари. Ние доставяме раници на войската и всеки ден правим по хиляда и петстотин до две хиляди раници. Благодарение на удобното време, в което живеем, градският съвет, зает с хиляди други неща, няма време да проверява кой знае колко нашите сметки. Така че, ще се изповядвам пред вас, ние ловим доста риба в тази мътна вода. Доставяйки си контрабандно киселините и другите химически вещества, печелим над двеста на сто.
— Виж ти каква била работата! — рече Морис. — Печалбата е хубаво нещо. Чак сега разбирам вашия страх от предателство. Но сега, след като ме познавате, вече се успокоихте напълно, нали?
— Да — отговори Димер, — на мен не ми трябва дори вашата честна дума.
Като сложи ръка на рамото на Морис и усмихнато го погледна, Димер добави:
— Но сега, когато сме съвсем сами и, смея да кажа, приятели, кажете ми и вие: какво търсите тук? От само себе си се разбира, че сте съвършено свободен да не ми кажете, ако така намерите за добре.