Мисълта, че Женевиев може би обича някого, жестоко започна да мъчи душата на Морис.
Той въздишаше често-често. Съжаляваше, че беше дошъл тук да изпие още една чаша от онази отрова, на която всички тайнствено казваха: любов!…
След това, в по-спокойни моменти, като слушаше мекия, чист и хармоничен глас, като усещаше върху себе си онзи така прозрачен поглед, който сякаш никак не се боеше, че дава най-безпрепятствено възможността да се чете в най-големите дълбочини на душата, Морис стигаше до заключението, че е невъзможно едно такова създание да мами мъжа си. Тогава го обземаше горчива радост. Това хубаво тяло, тази прекрасна душа принадлежат само на този търговец с добродушна и честна усмивка, с просташките му вицове и смешки, те принадлежат само нему!
Заговориха за политика, иначе не можеше и да бъде. Какво можеше да говори човек в едно време, в което политиката се бъркаше във всичко, тя надничаше от дъното на тенджерите, всеки час се провъзгласяваше по улиците…
По някое време един от мъжете на масата, който досега беше мълчал, попита какво става със затворниците от Тампъл.
Морис настръхна от този глас. Той позна в него човека, който постоянно бе настоявал за крайни мерки, беше го ударил с ножа и после беше гласувал за неговата смърт.
Малко по-късно този човек, този честен надзорник на работниците, както се бе изразил за него Димер, развесели Морис с патриотичните си мнения и революционни принципи. При известни обстоятелства Морис никак не беше противник на строгите мерки, които бяха тъй модерни по онова време и чийто герой и апостол беше Дантон. Морис никога не би убил един шпионин, но би го отвел в градината и там, при пълна равнопоставеност и еднакви оръжия, сабя против сабя, безпощадно, безмилостно би се борил с него. Ей така би постъпил Морис. Но съвсем скоро той се убеди, че подобно поведение не може да се изисква от един кожар.
Този човек на крайностите както в политическите си разсъждения, така и в частния си живот, когато отвори дума за Тампъл, изрази възхищението си от това, че затворниците са поверени на един постоянен съвет, обстоятелство, което дава прекрасни възможности за подкупване и на стражите, чиято преданост много пъти вече беше доказано компрометирана.
— Да — каза гражданинът Моран, — но трябва да се признае, че при всяко положение поведението на тези стражи досега е оправдавало доверието, което народът храни към тях, и историята ще докаже един ден, че не един Робеспиер е заслужил прозвището „неподкупен“.
— Разбира се, разбира се — рече надзорникът, — но от обстоятелството, че досега не е имало никакво предателство, не можем да заключим, че подобно нещо не може никога да се случи. Същото ще кажа и за националната гвардия. Ротите на различните секции, всяка на свой ред, се свикват да караулят в Тампъл, но всичко това се върши някак си безразборно. Не допускате ли, че измежду двадесет, двадесет и пет души може да се случи някоя групичка от десетина мъжаги, която в една прекрасна нощ да изколи стражата и да отвлече затворниците?
— Ами ти, гражданино — рече Морис, — знаеш, че този начин никак не е удобен, преди три-четири седмици някои хора се опитаха да постъпят така и, както се знае, не постигнаха нищо.
— Да — каза Моран, — но те не сполучиха само защото един от аристократите, които направиха този опит, просто се е обърнал към някого с „господине“. Той се е издал единствено с тази дума.
— Не само в това е причината — възрази Морис, който упорстваше да доказва, че полицията на републиката е добра, — но и защото полицията имаше вече сведения, че Рицарят на Мезон-Руж се намира в Париж.
— Ами! — извика Димер.
— Та, казвате, било е известно, че Рицарят на Мезон-Руж е влязъл в Париж? — попита хладно Моран. — А дали е било известно също така как е успял да влезе той в Париж?
— Разбира се.
— Я виж ти! — възкликна хладно Моран и се подаде напред, за да разгледа по-добре Морис. — Аз съм много любопитен да науча как е успяла да направи това полицията. Досега още никой не знае нищо положително по този въпрос. Но вие, гражданино, който сте секретар на една от главните парижки секции, може би знаете нещо повечко?