Париж често изпадаше в паника, тъй че отдавна би трябвало да е навикнал на хаоса. Но тази нощ ставаше дума за клането на по-хладнокръвните революционери, които, след като бяха гласували, макар и при известни условия наистина, но все пак се бяха произнесли за смъртта на краля, сега се противяха да гласуват за смъртта на кралицата. Кралицата, заедно с децата и зълва си, беше затворена в Тампъл.
Същата нощ една жена, плътно загърната в мантията си, се провираше между къщите на улица Сент Оноре. Мернеше ли се патрул наоколо, тя мигом се свиваше в някоя врата и стаяваше дъх. Отминеха ли въоръжените мъже, тя отново тръгваше по смълчаната улица. Можеше спокойно да се рече, че тази жена тича.
Благодарение на предпазливостта, с която вървеше, жената премина почти цялата Сент Оноре, но на ъгъла на улица Гренел попадна внезапно не на някой патрул, а на една рехава четица от онези доброволци, чийто патриотизъм беше нараснал и нарастваше от минута на минута с изпиването на поредната чаша. Може да се каже, че юнаците храбро се бяха справили с виното в името на бъдещите победи.
Клетата жена нададе вик на ужас и започна да бяга към улица Кок.
— Ей, гражданко, чакай, чакай — извика предводителят на четата. — Чакай, чакай, ти казвам. Къде така по това време!
Жената продължи да бяга.
— Стреляйте! — извика предводителят. — Това сигурно е някой преоблечен мъж, някой аристократ, който иска да избяга!
Трясъкът на две-три пушки, грешно прицелени от пиянски ръце, възвести на жената изпълнението на фаталната заповед.
— Не, не — извика тя, като внезапно се спря и тръгна обратно към своите преследвачи. — Не, гражданино, ти се лъжеш, не съм мъж!
— Тогава ела тук — рече водачът. — Къде отиваш така, очарователно нощно създание?
— Не, гражданино, аз не отивам никъде, просто се връщам у дома.
— Връщаш се у дома?
— Да.
— По това време да се прибира у дома си като че ли не приляга на почтена жена, гражданко.
— Бях у една болна роднина — замънка жената.
— Горката жена — рече водачът и направи движение, което накара уплашената жена да се дръпне като от огън. — Ами къде ти е билетът?
— Билетът ли? Какъв билет, гражданино? Какво искаш да кажеш с това? Какво искаш от мен?
— Нямаш ли заповедта от комуната?
— Не.
— А не чу ли градския глашатай, когато той я чете?
— Не. Какво има в тази заповед, Боже мой?
— Ще ти кажа какво има в декрета, но ще ти отбележа първо, че „Боже мой“ вече не се казва, а се вика: „Върховно същество“!
— Пардон, забравих — рече жената. — Казах го просто тъй, по стар навик.
— Лош навик, аристократичен навик…
— Ще се постарая да се поправя, гражданино. Та казвате?…
— Казвах, че заповедта на комуната забранява на гражданите да излизат без граждански билет вечер след десет часа. Ти билет имаш ли?
— Уви, нямам!
— Да не си го забравила у роднината си?
— Аз не знаех, че е забранено да се излиза без граждански билет.
— Като е тъй, да идем в участъка. Там ти ще се обясниш любезно с капитана и ако остане доволен от обясненията, той ще ти даде двама души да те придружат до къщата ти. В противен случай ще те задържи, докато събере достатъчно данни за теб. Дясното рамо напред, марш!
От писъка, който жената нададе, явно от страх, водачът на доброволците се сети, че тя има причини да се безпокои.
— А-а — рече той, — вече съм сигурен, че сме хванали добър дивеч. Хайде, хайде напред, мила аристократко.
Той хвана обвиняемата, стисна я за лакътя и я повлече към участъка на Двореца „Егалите“1, без да обръща никакво внимание на писъците и сълзите й.
Четата стигна така до бариерата на сержантите, когато внезапно откъм улица Кроа дьо Пети Шан се появи висок момък с наметало. Арестуваната жена се стараеше с молби да убеди водача да я пусне. Без да обръща внимание на приказките й, водачът грубо я повлече нататък. Жената, къде от болка, къде от страх, нададе нов писък.
Момъкът съгледа борбата, чу писъка и с един скок се озова до четата.
— Какво има? — строго попита той. — Какво искате да сторите на тази жена?
— Вместо да ме разпитваш, защо не си гледаш работата? — отвърна водачът на четата.
— Коя е тази жена, граждани, и какво искате вие от нея? — повтори момъкът с още по-настоятелен глас.
— А ти кой си, да ни разпитваш така?
Момъкът разгърна наметалото си и под него лъснаха еполети на военна униформа.
— Офицер съм — каза той, — както виждате.
— Офицер… — замисли се водачът на доброволците. — Къде?
— В националната гвардия.
— И какво като си офицер? — продължи водачът на четата. — Нима сме длъжни да познаваме офицерите от гражданската охрана?
1
Дворецът „Равенство“; през 1792–1973 г. се подменят всички названия, напомнящи за стария режим. — Б. пр.