Към пет часа вечерта един човек приближи до сержанта, който бе началник на наряд.
— А, ти ли си, дядо Тизон? — провикна се сержантът, явно голям веселяк.
— Аз съм, гражданино. Твоят приятел Морис Ленде ми даде разрешително от управителния съвет на Тампъл. В него пише, че дъщеря ми може да дойде да се види с майка си.
— И тъкмо когато дъщеря ти дойде на посещение, ти излизаш да се разходиш? Какъв жестокосърдечен човек!
— Против волята си излизам, сержанте. Аз горя от желание да видя измъчената си рожба, тъй като цели два месеца живее отделно от мен. Но чува ли те някой? Проклетата служба ме принуди да изляза. Трябва да ида до комуната да си направя доклада. На вратата ме чакат двама полицаи с кола…
— Нещастен баща! — рече сержантът.
Тръгни с любов към родината ти, който си станал рано в зори, и спомни си за своите братя загинали — виж, слънцето алено вече изгрява…
— Я чакай, дядо Тизон! Ако се сетиш за някоя рима на „зори“, да ми кажеш. Не мога да намеря хубава рима на „зори“.
— А ти, гражданино сержант, като дойде момичето ми да види горката си майка, да го оставиш да мине, разбра ли!
— Щом има разрешително — рече сержантът (в когото читателят сигурно вече е познал Лорен), — веднага я пускам.
— Благодаря ти, благодаря — каза Тизон.
Той отиде да прави доклад пред комуната, като си мънкаше сънливо под носа:
— Ах, горката ми жена, какво нещастие за нея!
— Знаеш ли, сержант — рече един войник от националната гвардия, като видя отдалечаващия се Тизон. — Знаеш ли, че от подобни истории тръпки ме побиват.
— Какви истории? — попита Лорен. — Какви истории, гражданино Дево?
— Как какви истории — сопна се начумереният войник. — Ето тези, да гледаш човек с такова диво лице, със сърце от камък, този неумолим ключар на кралицата как се отдалечава със сълзи на очите. Той плаче заради своята дъщеря. Не е много добре, когато човек мисли за такива неща, защото те докарват само скръб на сърцето…
— Няма съмнение, че е така — съгласи се Лорен. — Тъкмо поради тази причина този човек и не мисли. Този човек, който, както ти казваш, си отива със сълзи на очите.
— За какво има да мисли?
— Ами например за това, че стават цели три месеца, откакто тази жена, кралицата де, тази жена, която той катадневно измъчва, също не е виждала своето дете. Той въобще не се сеща за нейното нещастие. Той мисли за своето. Е, наистина,тази жена все пак е била кралица — добави сержантът с усмивка, чийто смисъл трудно би могъл да се разгадае, — никой не е длъжен да изпитва състрадание към една кралица…
— Все пак тъжно е… — повтори замислено Дево.
— Тъжно, но неизбежно — възрази Лорен. — Затова по-добре е, както ти сам каза, човек да не мисли.
И Лорен запя:
Вчера Нисетка из мрачни и свежи гъсталаци вървеше самичка.
Тъкмо когато Лорен привършваше последния стих, отляво на поста се вдигна голям шум. Чуха се псувни, заплахи, плач.
— Какво е това? — попита Дево.
— Счу ми се детски глас — нададе ухо Лорен.
— Вярно — потвърди войникът. — Като че ли бият някое нещастно дете. Май е по-добре тук да не пращат хора, които имат деца.
— Ще пееш ли ти или няма да пееш? — чу се прегракнал пиянски глас.
Същият глас запя, за да даде тон и пример:
Госпожа Вато бе обещала да изколи всички парижани…
— Не — решително се обади детският глас. — Няма да пея!
— Ще пееш, ще пееш!… Гласът захвана пак отначало:
Госпожа Вато бе обещала…
— Не — каза детето, — не, не, не, не!
— Ах, идиотче такова!… — чу се отново пиянският глас. Изплющя кожен ремък. В следващия момент прозвуча детски плач.
— Ах, дявол да го вземе! — каза Лорен. — Този мръсник Симон бие малкия Капет!
Неколцина войници от гвардията свиха безизразно рамене, други двама-трима се опитаха да се усмихнат. Дево стана и изчезна нанякъде.
— Добре — прошепнал си бе той на ставане. — Казвах аз, че тук не бива да се пускат хора с деца.
Щом той се скри от погледа на войниците, точно срещу тях се отвори врата и детето на кралицата, гонено от своя пазач, се спусна да бяга из двора. Не беше направило и няколко крачки, когато някакъв тежък предмет го догони и го удари по крака.
— Ох! — извика детето. — Ох, майчице! То залитна и падна на колене.
— Донеси ми калъпа, идиотче проклето, донеси ми калъпа, или…
Детето се изправи и врътна глава.
— А, тъй ли? — извика същият глас. — Чакай ти да видиш! Войниците от стражата видяха как Симон ботушарят излезе от своята стаичка, разярен като див звяр.
— Е-хей! — извика Лорен със смръщени вежди. — Къде си се юрнал така, чичо Симон?