— Минутка, драги колега — обърна се той към Агрикол. — Остави ме да поговоря с гражданката. Аз до известна степен съм прокурор.
— Карай тогава, но не бъди мекушав — каза Агрикол.
— Вие скрихте някакъв документ, гражданко — настоя Морис. — Трябва веднага да ми предадете този документ!
— Но какъв? Не ви разбирам…
— Онзи, който дъщерята на Тизон ви донесе и който гражданката, вашата дъщеря, вдигна от пода, под предлог че вдига кърпата си.
Морис посочи младата принцеса. Трите жени уплашено се спогледаха.
— Но, господине — продължаваше да упорства кралицата, — това е непоносима тирания от ваша страна!
Кралицата се обърна за помощ към жените в стаята. Погледът й издаваше и молба, и заповед.
— Грешите, госпожо — рече строго Морис. — Ние не сме съдии, нито палачи. Ние сме надзиратели, което ще рече, ваши съграждани. Натоварени сме да ви пазим. Имаме една заповед и ако я престъпим, значи да извършим предателство. Гражданко, моля ви, дайте ми документа, който скрихте, когато престъпих прага на тази стая!
— Господа — гордо изправи рамене кралицата. — След като сте надзиратели, моля — претърсете ни. Измъчвайте ни, лишете ни от сън тази нощ, следващата, по-следващата — както всякога!…
— Опазил ни Бог да докосваме жени — рече Морис с подчертано спокойствие. — Ще ида в комуната и ще чакам нейните заповеди. Но за сметка на това вие ще спите не в леглата си, а в кресла. А ако се наложи, предупреждавам ви, ще прибегнем и до обиск!
— Какво става тук, какви са тези викове? — подаде глава от вратата жената на Тизон. — Защо е цялата тази врява?
— За това, че след като си участвала в предателство, ти сама се лиши от възможността да се срещаш със своята дъщеря! — отсече Морис.
— Лишила съм се от възможността да се срещам с дъщеря си? Какво значи това? Какво значи това, гражданино? — заразпитва съпругата на Тизон, която не можеше да проумее нищо от цялата работа.
— Казвам ти, че дъщеря ти не е дошла тук, за да се срещне с теб, а да донесе някакво писмо на гражданката кралица. Именно поради тази причина ние няма повече да пускаме дъщеря ти тук.
— Но ако тя не идва, аз няма да мога повече да я виждам — продължаваше глуповато да говори съпругата на Тизон. — На мен пък изобщо ми е забранено да излизам от тук.
— Точно така — заключи Морис. — И за цялата работа си виновна ти и само ти.
— Ох! — възропта с досада жената. — Аз съм била виновна за цялата работа! Ти не разбираш ли, че тук никога никой нищо не е оставял. Само нещо лошо да се е случило — обърна се тя към Мария Антоанета, — скъпо ще ми платиш!
Тя отчаяно показа тежката си десница на смутената кралица.
— Недей да заплашваш никого — рече Морис. — Недей да заплашваш, а гледай с добро да получиш онова, което искаме от нея. Ти си жена, кралицата — също. Надявам се, че поне това ще сломи съпротивата й, та вие и двете сте майки… Ако ли не, още утре ще затворят твоята дъщеря. После, открием ли нещо — а самата ти знаеш, че с добро желание се постигат много неща, — открием ли нещо, тежко и горко на дъщеря ти.
Гражданката Тизон по време на цялата тази тирада бе гледала с ужас Морис право в очите. Изведнъж хвърли плах поглед към кралицата.
— Чуваш ли, Антоанета?… Дъщеря ми!… Ти погубваш моята дъщеря!
Кралицата също изпадна в ужас. Но причина за това не беше страхът, който се опитваше да й внуши мъжката част от стаята, а отчаянието, което се четеше в очите на нещастната жена и майка насреща й.
— Елате, госпожо — рече тя, — имам да ви кажа нещо…
— Ето, видя ли? Тук милозливост не помага — извика колегата на Морис. Същият този човек се обърна и към кралицата. — Няма какво да ни размотаваш, гражданко! Каквото имаш да кажеш, ще го кажеш на всички. Пред градския съвет, пред градския съвет!
— Остави я, гражданино Агрикол — рече Морис на ухото на своя колега. — Безразлично е как ще стигнем до истината, стига да я изтръгнем…
— Имаш право, гражданино Морис — рече Агрикол, — имаш право, но…
— Нека се отдалечим на няколко крачки — продължи да го увещава Морис. — И ако решиш да ме слушаш, най-добре дори да се обърнем с гръб. Няма да съжаляваме.
Кралицата погледна с признателност към Морис. Той безгрижно отмести очи от нея и мина зад остъклената врата на спалнята й. Агрикол го последва.
— Виждаш ли тази жена? — каза му Морис веднага щом останаха насаме. — Като кралица тя е голяма виновница, но като жена има велика и благородна душа. Виждаш ли… Колко хубаво нещо е да трошим короната. Нещастието облагородява човека.
— Как хубаво говориш, дявол те взел! — възкликна Агрикол. — Как хубаво само говориш, Морис! Драго му е на човек да те слуша. Теб и приятеля ти Лорен. И ти ли съчиняваш стихове като него?