Морис с усмивка изслуша похвалата на Агрикол. Агрикол му се радваше. Агрикол му се възхищаваше. Агрикол разбирате от тези неща. Той бе надарен приятел. Морис беше велик!
По време на разговора и емоционалните излияния на Агрикол оттатък стъклената врата наистина ставаше каквото бе предрекъл Морис.
Жената на Тизон бе приближила кралицата.
— Госпожо — заговори кралицата, — вашето отчаяние къса сърцето ми. За нищо на света не искам да ви лиша от детето ви! Но помислете добре: ако изпълните желанието на тези хора, може би ще поставите дъщеря си в още по-ужасно положение, тя ще бъде загубена…
— Прави това, което ти се нарежда! — извика жената. — Прави каквото ти заповядват!
— Но моля ви, послушайте ме! — умолително я изгледа кралицата. — Изслушайте ме, разберете за какво става въпрос, и тогава решете…
— За какво става въпрос? — попита надзирателката с диво любопитство.
— Вашата дъщеря доведе със себе си една своя приятелка…
— Да, една работничка — прекъсна я жената на Тизон. — Една работничка. Не искаше да остане навън, сама между толкова много войници.
— Тази приятелка даде на дъщеря ви един документ и дъщеря ви го изпусна на пода. Моята дъщеря, Мария, като мина от там, се наведе и го прибра. Този документ не е кой знае колко важен, но злонамерени хора биха му придали огромно значение.
Стражата нали ви каза, че с добро желание всичко се открива?
— Е, и? — надменно попита жената на Тизон.
— Ами ето какво: вие искате да ви предам този документ. Но желаете ли вие аз да пожертвам един мой приятел, без това да донесе някаква полза на вашата дъщеря?
— Прави каквото ти се нарежда! — изсумтя жената. — Прави каквото ти заповядват!
— Но вие наистина ли не разбирате, че ако предадете документа, който всъщност е просто една бележка, с това може да изложите своята собствена дъщеря?
— Дъщеря ми е добра патриотка като мен — извика съпругата на Тизон. — Слава Богу, семейство Тизон е добре известно на всички. Прави каквото ти казват!
— Боже мой! — закърши ръце кралицата. — Как да я вразумя?
— Дъщеря ми! — извика жената. — Искам си дъщерята! Дай ми веднага този документ ли беше, записка ли, бележка ли, каквото ще да е, дай го веднага!
— Заповядайте, госпожо…
Кралицата подаде едно листче на глупавата нещастница. Жената на Тизон радостно го вдигна над главата си и извика:
— Влезте, влезте, граждани стражи. Тя ми даде онова, което искахте от нея. Елате да си го вземете. Само че си искам дъщерята!
— Ти жертваш нашите приятели, сестро — отбеляза Елизабет.
— Не, сестро — отговори кралицата. — Жертвам само нас. Бележката не може да компрометира никого освен нас.
Веднага щом чуха виковете, Морис и Агрикол се притекоха. Жената подаде бележката и като разгърнаха листчето, мъжете прочетоха: „На изток един приятел още бди над вас.“
Морис настръхна.
Почеркът му се стори познат.
„О, Боже мой! — каза си той. — Та това като че ли е почеркът на Женевиев! Не, не е възможно, аз съм луд. Какво може да има между Женевиев и кралицата, какво общо може да има между тях двете?“
Обърна се и видя, че Мария Антоанета го наблюдава изпитателно. Жената на Тизон също не откъсваше поглед от него.
— Ти извърши едно добро дело — каза Морис на ключарката. — А вие, гражданко — прибави към кралицата той, — вие, гражданко, извършихте едно хубаво дело.
— Нека тогава, господине — отговори кралицата, — нека тогава моето дело ви послужи за пример. Изгорете бележката и с това ще свършите и вие едно хубаво дело.
— Ти се шегуваш, австрийко — навъси се Агрикол. — Искаш да изгорим тази бележка, след като много добре знаеш, че с нейна помощ бихме могли да изловим цяла сюрия аристократи! Наистина ли ни смяташ за толкова глупави!
— Вярно, изгорете я — намеси се и ключарката. — Тя може да изложи и моята дъщеря.
— Не ще и дума — отвърна Агрикол. — Излага дъщеря ти, и не само нея. Излага кой знае още колко народ.
Агрикол издърпа от ръцете на Морис листчето, което младият мъж, без да му мисли кой знае колко, сам би изгорил, ако беше самичък в стаята.
Десет минути по-късно листчето се намираше в ръцете на членовете на комисията от комуната.
„На изток един приятел още бди над вас“ — мърмореше един от мъжете. — Какво ли ще рече това?
— Ами — каза друг от членовете, който бе географ, — иска ли много мислене? Онзи, който е написал бележката, не говори за „изток“, а за Лориан, едно бретонско градче между Ван и Компер. Дяволите да го вземат, този град трябва да бъде изгорен веднага, ако се разбере, че в него живеят аристократи, които бдят над кралицата!