Женевиев посрещна Морис със сладка усмивка, която заличи и последните следи от подозрение. Тя се държеше с него както преди — приятна, мила, очарователна.
Часовете, когато Морис я виждаше, се бяха превърнали за него в часове на истински живот. През цялото останало време той живееше в треска — треската на 1791 година, която бе разделила Париж на два лагера и бе превърнала живота на парижани в непрестанна борба.
Около пладне Морис бе принуден да се прости с Женевиев и да се върне в Тампъл.
На улица Сент Авоа срещна Лорен, който минаваше с отделението си. Лорен излезе от строя и приближи своя приятел с декламация:
Морис дръпна ръка и посегна към джоба си да извади ключа. Беше избрал този начин да обуздава лиричните изблици на Лорен. Но Лорен овреме забеляза движението и се отдалечи засмян до ушите.
— Добре, че те срещнах — каза той от почетното разстояние, на което се намираше, — имаш да стоиш още три дни в Тампъл, Морис. Препоръчвам ти малкия крал!
X
Известно време Морис бе колкото щастлив, толкова и нещастен, както е винаги в началото на голяма страст.
Работата му през деня в секцията Лепелетие, вечерните му посещения на улица Сен Жак, явяването му от време на време в Клуба на термопилите — това изпълваше дните и нощите му.
Той дори не се опитваше да крие от себе си, че да се среща с Женевиев всяка вечер, значеше за него да пие на дълги глътки от една безнадеждна любов.
Женевиев приличаше на онези свенливи и добросърдечни на вид жени, които откровено протягат ръката си към някого от своите приятели, невинно поднасят чело до устните му, със сестринско доверие или пък от девическо незнание изричат любовни думи и се правят, че не забелязват разликата между помисли и светотатствени страсти.
Най-чистосърдечните мечтания, лъхащи от картините на Рафаел, още по-точно, мадона с усмихнати устни и непорочни очи, с изражение на ангел небесен — ето какво трябва да си представяме, когато мислим за портрета на Женевиев.
Морис сливаше в съзнанието си излъчването на Женевиев с това на момичето, което бе обичал в юношеските си години, и се виждаше все по-често облечен като аристократ на тайна любовна среща с нея.
Сред своите цветя, от които сякаш беше попила благоуханието, разграничена напълно от занаята на своя съпруг, а и от него самия, Женевиев всякога бе за Морис неразгадаема тайна, дълбокият смисъл на която — той знаеше — никога не може да бъде проучен.
Една вечер, когато успя да остане насаме с нея, седнаха до прозореца, през който онази нощ се беше вмъкнал така ненадейно и шумно. Женевиев гледаше с едва ли не религиозен екстаз звездите по лазурния небосвод. След като дълго бяха мълчали, Морис се одързости да запита как се е случило тъй, че тя — млада, изящна, поетична, се е омъжила за човек, значително по-стар от нея, за човек, чието внимание изцяло е съсредоточено в едно — да тегли, простира и боядисва кожите в своята фабрика; човек от род и с възпитание от прости по-прости на вид…
— С една дума — добави Морис, — как можа да стане така, че арфата, пианото, килимите и всичко, което смятам за аристократизъм, когато го забележа у други, ме кара да изпитвам погнуса, а у вас го обожавам!
Женевиев отправи към Морис поглед, изпълнен с мило добродушие.
— Благодаря — каза тя. — Този въпрос ме кара да смятам, че вие сте деликатен човек. — И някак си замислено добави: — И че не сте разпитвали никого за мен…
— Никого, госпожо — рече Морис. — Имам един-единствен верен приятел на този свят. Той е готов да умре за мен. Имам стотици другари, готови да ме следват, поведа ли ги нанякъде. Но от всички тези хора, стане ли въпрос за жената на име Женевиев, не мога да се доверя на никого. Мога да вярвам само на сърцето си.
— Благодаря, Морис — рече Женевиев. — Именно заради това ще ви разкажа всичко за себе си. Всичко, каквото пожелаете.
— Най-напред ми кажете цялото си моминско име, сега зная единствено името ви по мъж…
Женевиев разбра любовния егоизъм на изразеното желание и се усмихна:
— Женевиев дьо Трей. Морис повтори:
— Женевиев дьо Трей!