— Що рече този човек? — попита един от четниците иронично. Акцентът му издаваше човек от простолюдието, или по-право, простак, когато захване да го избива на кавга.
— Казвам — отвърна момъкът, — че ако еполетите не са в състояние да ви внушат уважение към един офицер, то сабята ми ще може да го внуши към еполетите.
Като направи крачка назад, неизвестният защитник на жената измъкна изпод гънките на мантията си голяма, широка пехотинска сабя, която като жива блесна под светлината на близкия уличен фенер. После той със светкавично движение, което издаваше известен навик от въоръжени борби, хвана водача на доброволците за яката и опря острието на сабята о гърлото му.
— Сега — рече момъкът — може да разговаряме като близки приятели…
— Но, гражданино… — едва чуто прошепна водачът на доброволците, като се опитваше да се измъкне от яката хватка.
— Чуй ме, мили приятелю — усмихна се момъкът, — предупреждавам те, че при най-малкото движение, което сториш, при най-малкото движение, което направят твоите хора, ще те съсека.
Двама четници продължаваха да държат жената.
— Питаш ме кой съм — продължи момъкът, — без да имаш това право. Ти не предвождаш редовен патрул. Но все пак аз ще ти кажа: името ми е Морис Ленде. На десети август аз предвождах артилерийска батарея. Поручик съм в националната гвардия и съм секретар на Секцията на братята и приятелите. Това стига ли ти?
— Ах, гражданино поручик — отговори предводителят под страха от сабята, острието на която все повече се впиваше в гърлото му, — сега е съвсем друго. Ако в действителност си туй, което казваш, сиреч, добър патриот..
— Ето, виждаш ли, знаех, че много бързо бихме могли да се разберем… Сега — рече офицерът — отговаряй ти. Защо викаше тази жена? Какво искахте да й сторите?
— Водим я към участъка.
— А защо я водите към участъка?
— Защото няма граждански билет, а последната заповед на комуната постановява да се арестува всеки човек без граждански билет, който обикаля по парижките улици вечер след десет часа. Ти забравил ли си, че отечеството е в опасност и че над Градския дом се вее черно знаме?
— Черното знаме се вее над Градския дом и отечеството е в опасност, защото двеста и петдесет хиляди роби настъпват против Франция — възрази офицерът, — а не защото една сама жена обикаля по градските улици след десет часа. Но все едно, граждани. Комуната е издала заповед, вие имате право и ако ми бяхте отговорили по-рано, обяснението ми с вас щеше да бъде по-кратко и по-малко гневно. Добре е да бъдеш патриот, но не е лошо да бъдеш и вежлив. Струва ми се, че гражданите трябва да почитат най-вече онзи офицер, когото самите те са назначили. Отведете сега тази жена и след това, ако щете, сте свободни.
— О, гражданино! — извика жената и увисна на лакътя на Морис, през цялото време на препирнята тя се озърташе с безпокойство. — О, гражданино, не ме оставяйте на произвола на тези пияни дебелаци!
— Добре — рече Морис. — Хванете се за мен, ще ви отведа заедно с тях до участъка.
— До участъка! — възкликна с ужас жената. — До участъка, без да съм сторила никому зло?!
— Карат ви в участъка — отвърна Морис — не защото сте сторили някому зло, не защото ви подозират, че кроите нещо, а заради една от заповедите на комуната, която гласи, че хората нямат право да излизат на улицата без билет, а вие такъв нямате.
— Но, господине, аз не знаех.
— Гражданко, в участъка вие ще намерите добри хора, които ще уважат вашето оправдание и от които няма защо да се боите.
— Господине — каза жената, вкопчена в лакътя на офицера, — не се боя толкова от обиди, колкото от смъртта. Закарат ли ме в участъка, аз съм загубена.
II
В гласа й се долавяха такива нотки на страх и изтънченост едновременно, че Морис настръхна. Този звънлив глас като електрически ток го прониза в самото сърце.
Той се обърна към доброволците, които се съветваха нещо помежду си. Унизени докрай от това, че един човек ги бе респектирал дотолкова, те търсеха начин да си възвърнат загубената почва под нозете. Осем бяха срещу един. Трима имаха пушки, другите бяха въоръжени с пистолети и копия. Морис притежаваше само една гола сабя, борбата в никой случай нямаше да е равна.
Изглежда, и жената разбра това, тъй като постоя, постоя известно време умислена, след туй главата й след кратка въздишка клюмна на гърдите.
Вдигнал намръщено вежди, с презрително вирната долна устна и сабя извън ножницата, Морис нерешително размишляваше. Мъжеството му повеляваше да защити тази жена, чувството му на гражданин го съветваше да я предаде.