Капралът явно пак го избиваше на поезия. Той продължи:
— Един поет го е казал, а ние също така ще го повторим тихо:
Англия е стадо гъски сред безкрайно блато.
— А! — възкликна предводителят на доброволците. — Ти си признаваш и се издаваш, че си създание, излязло от утробата на нашия враг — подозрително навлизаше и доброволецът в тона на капрала. — Ти изповядваш, че си наемник на Англия, че си…
— Мълчи, приятелю, мълчи — рече Лорен. — Ти не разбираш нищо от поезия и поради тази причина аз ще ти говоря вече само в проза. Слушай, любезни, ние сме мека и дълготърпелива национална гвардия, но всички сме чеда на Париж, което значи, че започнат ли повече, отколкото трябва, да ни дърпат за ушите, знаем как да се бием.
— Госпожо — обади се Морис, вие виждате какво става сега тук, а навярно се и досещате какво може да стане след малко. След пет минути повече от десет души ще се изколят заради вас. Каузата, която са прегърнали желаещите да ви защитят, заслужава ли според вас кръвта, която ще се пролее?
— Господине — отвърна непознатата и захвана да кърши ръце, — мога да ви кажа само една дума, само една. Ако оставите да ме задържат, от това ще произлезе за мен и още няколко души голямо нещастие. Предпочитам да пронижете сърцето ми с оръжието, което държите в ръката си, и да ме хвърлите в Сена, отколкото да отида в ареста.
— Добре, госпожо, вземам върху себе си цялата ваша грижа. Той пусна ръцете на непознатата хубавица.
— Граждани — рече Морис на стражата, — като ваш офицер, като патриот, като французин ви заповядвам да защитите тази жена, А ти, Лорен, ако тези псета кажат само още една дума, вдигай щика!
— Щиковете! — изкомандва Лорен.
— О, Боже мой, Боже мой! — извика непознатата и като нахлупи още повече качулката на главата си, направи няколко крачки и се облегна на един стълб.
Не може да се отрече, че доброволците се опитаха да се защитят. Един от тях дори изгърмя с пистолета си и куршумът по някаква необяснима случайност проби шапката на Морис.
— Готови за бой, готови за бой! — викна Лорен. — Едно, две, три!…
В тъмното се захвана борба и настана такава неразбория, че след един-два гърмежа се чуваха само викове, писъци и проклятия. Но отникъде не се появи никой, защото, както казахме вече, отдавна наоколо се шепнеше за кланета и сега дори и някой да чуеше какво правят нашите герои, то той непременно щеше да си помисли, че клането вече е започнало, а в такива случаи човек винаги гледа да е по-далеч от събитията.
Като по-малочислени и по-слабо въоръжени доброволците съвсем скоро загубиха способност за каквато и да е съпротива. Двама вече бяха тежко ранени, четирима стояха като истукани, с опрени в гърдите им щикове.
— Така — рече Лорен, — вече мога да се надявам, че оттук нататък ще стоите по-мирни от агънца. Морис — обърна се той към него, — заповядвам ти да отведеш тази жена до поста в Градския дом. Сам знаеш, ще отговаряш за нея!
— О, да! — рече Морис. — Ами паролата? — приближи шепнешком той към Лорен.
— Бре, дявол го взел! — рече Лорен, като се почеса по ухото. — Паролата… Работата е там, че…
— Страх те е да не злоупотребя с нея ли?
— О, не — каза Лорен. — Ти си я употребявай после както си щеш, то си е твоя работа…
— И казваш… — прояви настоятелност Морис.
— Казвам, че веднага ще ти я дам. Но първо ни остави да се разберем докрай с тези разбойници, а сетне, преди да се разделим, ще ти дам един съвет.
— Бива — невъзмутимо отвърна Морис. — Аз ще почакам. Лорен се върна при хората си, които продължаваха да бият доброволците. Веднага щом стигна до групата, олелията секна.
— Е — рече Лорен, — стига ли ви това?
— Да, жирондистко куче! — озъби се предводителят на доброволците.
— Лъжеш се, байно — отвърна невъзмутимо Лорен. — Ние сме по безгащници и от теб, тъй като сме членове на Термопилския клуб, а на този клуб, вярвам, никой не може да отрече патриотичните чувства. Оставете гражданите да си отидат — обърна се той към своите хора. — Те вече мирясаха.
— Мирясахме — не се предаваше водачът на доброволците, — но все пак, ако тази жена е подозрителна…
— Ако бе подозрителна, тя отдавна щеше да е избягала — философски отбеляза Лорен. — Щеше да избяга оттук, докато се биехме. А тя, виждаш, остана да гледа битката до самия й край.
— О, вярно бе — обади се сговорчиво един от доброволците, — гражданинът от Клуба на термопилите има право.
— Впрочем ние лесно ще се убедим дали тя е подозрителна, или не — отбеляза Лорен. — Моят приятел ще я отведе до поста и ще се убеди сам в това, а ние бихме могли да идем да си пийнем за здравето на народа.