Бяха излезли току-що на Сен Виктор.
— Виждате ли малката черна сграда отсреща? — попита непознатата и посочи с ръка една къща, разположена оттатък стените на Ботаническата градина. — Стигнем ли там, ще ви помоля да ме оставите сама.
— Прекрасно — рече Морис. — Вие само кажете, аз тутакси ще се подчиня. Ваш покорен слуга!…
— Сърдите ли ми се?
— Аз ли? Никак. Всъщност какво ви е грижа за мен?
— Загрижена съм, наистина, имам към вас още една молба.
— Мога ли да зная каква?
— Бих искала да се разделите с мен приятелски, чистосърдечно… да се разделим като добри приятели…
— Да се разделим като добри приятели ли? О, вие ми правите голяма чест, госпожо. Хубаво приятелство, да не знаеш името на приятелката си, която дори не ти казва къде живее, за да не й додяваш с посещенията си…
Младата жена наведе глава и не отговори.
— Впрочем, госпожо — продължи Морис, — ако съм подразбрал някоя от вашите тайни, не ми се сърдете. Направил сам го, без да проявя каквото и да е старание в това отношение.
— Стигнахме, господине — рече изведнъж непознатата.
Те се намираха на платното на старата уличка Сен Жак, обрамчена от високи черни къщи. В дъното се мяркаха тъмни алеи, пресечени от пътеки, които водеха към фабрики и кожарски работилнички. На няколко разкрача от тях течеше рекичката Биевър.
— Тук ли? — попита Морис. — Как, нима живеете тук?
— Да.
— Невъзможно е — изтръгна се от устата на Морис.
— И въпреки това аз живея тук. Сбогом, сбогом, великодушни мой покровители)!
— Сбогом, госпожо — отвърна Морис с лека ирония в гласа. — Но за да ме успокоите, кажете ми, че вие не сте вече в опасност.
— Вече съм вън от всякаква опасност.
— В такъв случай ще си отида.
Като се дръпна две крачки назад, Морис направи сдържан, вежлив поклон.
Непознатата остана за миг неподвижно на мястото си.
— Аз — каза тя — не исках така да се разделя с вас. Морис, ръката ви, моля.
Той усети, че тя пусна нещо в ръката му. Беше пръстен.
— О! Гражданко! Защо правите така, гражданко? Не виждате ли, че току-що загубихте пръстена си?
— Ох, господине — прекъсна го тя, — туй, което вършите, е много лошо.
— Само това ми липсваше, да бъда и непризнателен, госпожо. Нали?
— Моля ви, господине… моля ви, приятелю. Не ме оставяйте така. Я да видим какво искате, какво ви трябва?
— За да ми се отплатите, нали? — горчиво отрони Морис.
— Не — отвърна непознатата с очарователна усмивка на прекрасното си лице, — а за да ви се извиня за тайната, която съм принудена да крия от вас.
Като видя блясъка на пленителните очи, пълни с нежна тъга, Морис премина на друга вълна. Ръката й трепереше в ръцете му. Гласът й бе изпълнен с молба.
— Какво ми трябва ли? — попита той на свой ред. — Мисля, че ми се иска да ви видя пак…
— Невъзможно е.
— Само един път — примоли се той. — За един час само, за минутка, за миг…
— Невъзможно е, казвам ви.
— Как така? — попита Морис. — Сериозно ли говорите? Сериозно ли казвате, че няма да ви видя никога вече?
— Никога! — отговори непознатата, гласът й наподобяваше ехо.
— Ах, госпожо, вие се подигравате с мен — рече Морис.
Като изправи глава, Морис тръсна дългата си коса като човек, който иска да се отърве от сила, притискаща го пряко волята му.
Непознатата го гледаше. Изразът й беше неописуем. Видимо бе, че и тя не беше останала незасегната от чувството, което внушаваше цялото излъчване на Морис.
— Чуйте — рече тя след кратко мълчание, прекъснато само от въздишката, която Морис напразно се беше опитал да сподави. — Чуйте! Заклевате ли ми се, заклевате ли ми се в своята чест, че щом ви кажа да затворите очи, ще ги затворите и ще останете така, додето не преброите до шестдесет? Но ми се закълнете в честта си!
— А какво ще стане, като се закълна?
— Ще стане това, че ще ви докажа своята признателност, като ви обещавам да не го правя с никого вече, цял живот, дори ако някой извърши повече от това, което направихте вие за мен — нещо, което всъщност е доста трудно.
— Но мога ли да зная поне?
— Не! Доверете ми се и ще видите.
— Право да си кажа, госпожо, още не мога да разбера вие ангел ли сте или дявол.
— Заклевате ли се?
— Добре де, заклевам се!
— Каквото и да се случи, няма да си отворите очите, нали? Каквото и да се случи, разбирате ли добре — дори и да ви прободат с нож?