На другата сутрин прозорецът беше затворен. Раздавачът се поколеба на тротоара за миг, след което отиде до него и почука с пръст по стъклото.
— Отвори, отвори — каза той, като я видя в обичайното положение пред книгата.
Момичето се изправи полека и отвори прозореца.
— Гледай какъв хубав ден, а ти си се затворила вътре.
— Нали… Нали ти…
— Сбърках, Марина. Много глупаво сбърках. Всичко е вярно от това, което ти писах, без тази идиотщина с прозореца. Не го затваряй, моля ти се. Лошо ми стана, като не те видях още от ъгъла.
Тя го гледаше право в очите и изглеждаше натъжена, но изведнъж се засмя. Каза:
— Много те бива да говориш. И да пишеш, даже.
— Защо? Казвам каквото мисля. Това е толкова просто!
— Хич не ми се струва, че е просто. Много малко хора познавам, които правят така. Може би…никой друг освен тебе не съм срещала да прави така.
— Как?
— Ами да говори, каквото мисли.
— Слушай, Марина — той се присегна през прозореца, хвана ръката и я стисна. — Слушай… аз пък не съм виждал такова хубаво вещо като тебе. Честна дума. Сега ще навърша трийсет години, не съм си и представял такова нещо че съществува. — Придърпа ръката и я целуна. Прошепна: — Ти си ненормално хубава, честна дума.
Тя издърпа ръката си полека и много силно се изчерви.
— Не затваряй прозореца никога, чуваш ли. И никога не си отивай!
В това време лелята отвори вратата на стаята и той веднага си тръгна, след като изрече на един дъх: „Добър ден, госпожо.“
Цели три дни след това прозорецът беше затворен и Марина не беше зад него. Тогава раздавачът отиде следобед без чантата си и позвъня на вратата. Отвори му лелята.
— Добър ден, госпожо — каза той, много сериозен.
— Добър ден… господине — с нескрита насмешка каза жената.
— Марина тука ли е?
— Не — каза жената. — Тя си замина.
— О… извинете… Извинявайте.
Вратата се хлопна и Методи раздавачът изпита чувството, че половината от земното кълбо се е откъснало — подобно срязана на две диня. Една крачка да направиш и — в бездната.
Постоя на стълбището, земното кълбо си беше цяло, разбира се — и тръгна. Проклинаше се. Мразеше се. Вечерта се напи. Сам — в ъгъла на кварталната кръчма. Сутринта закъсня за работа (за пръв път от години) и когато мина край отворения прозорец, Марина се решеше права зад него.
В първия миг раздавачът Методи не искаше да повярва на очите си, след това се затича и застана с отворена уста до прозореца.
— Какво… значи това?
— Кое? — спокойно попита Марина.
— Леля ти каза, че си заминала.
— Аз наистина заминавам.
— Кога?
— Днес. Или утре.
— Но това не е вчера!
Марина спря да се реши и млъкна. Прекара нокътя си по зъбите на гребена.
— Защо ме излъга?
— Аз не съм те лъгала, Методи.
— Защо се скри тогава?
Тя не отговори.
— То е същото. Същото е. Едната лъже, а другата се крие зад лъжата. Как да не е същото?
Марина остави гребена на масата и сложи ръката си на бузата, която почервеняваше силно. Беше неописуемо хубава.
— Не си хубава — каза Методи. — Аз съм се лъгал. Отвътре не си хубава. Какво ти направих, за да ме лъжеш?
Тя го погледна нежно и каза грубо:
— Не съм те лъгала, Методи.
— Скри се, все същото е! Аз съм за тебе…муха. Досадник под прозореца ти. Раздавачът, който се за-плесва по прозорците. Аз не съм човек като човек. Не мога и да бъда според тебе, така ли? Може би нямам право да гледам, да мисля, да сънувам, да говоря, каквото си мисля. А на тебе какво ти е хубавото, след като не ми каза това още в началото? Защо ме остави да… Забавно ти беше, така ли? Сигурно. Само че аз сега няма да се обеся заради тебе. За какво да се обеся? За какво да ми е мъчно? За майтапа, който си правиш с мене? Може да ми е било мъчно, но вчера. Снощи. Ужасно може да ми е било, но сега — не. И просто си отивам, това е.