Тръбата зарева с такава сила, че Дънк трепна. Херолдът отново се качи на подиума и извика:
— Сир Джофри от дома Касуел, лорд на Битърбридж и Защитник на Бродовете. Сир Кайл Котака от Мъгливо тресавище. Излезте и докажете мъжеството си.
Доспехите на сир Кайл бяха добри, но стари и износени, с много вдлъбнатини и драскотини.
— Майката прояви милост към мен, сир Дънкан — каза той на Дънк и Ег, докато излизаше на арената. — Изправям се срещу лорд Касуел, точно онзи, заради когото дойдох.
Ако наоколо имаше някой, който се чувстваше по-зле от Дънк, това несъмнено беше лорд Касуел. Снощи се беше напил до безпаметство.
— Чудно ми е как се държи в седлото след снощния пир — отбеляза Дънк. — Победата е ваша, сир.
— О, не. — Сир Кайл се усмихна копринено. — Котаракът, който си иска паничката сметана, трябва да знае кога да мърка и кога да си показва ноктите, сир Дънкан. Ако копието на негово благородие перне съвсем леко щита ми, ще се търкулна на земята. После, когато му поднасям коня и доспехите си, ще го поздравя колко силен е станал, откакто направих първия му меч. Това ще го накара да си спомни за мен и преди денят да е свършил, ще съм отново човек на Касуел и рицар на Битърбридж.
„В това няма никаква чест“ — едва не каза Дънк, но успя да си прехапе езика навреме. Сир Кайл нямаше да е първият странстващ рицар, заменил честта срещу топло място до огъня.
— Както кажете — промърмори той. — Желая ви успех. Или неуспех, ако предпочитате.
Лорд Джофри Касуел беше хърбав двайсетгодишен младеж, макар че трябваше да се признае, че изглеждаше доста по-внушително в доспехи, отколкото снощи, когато спеше с лице в локва вино. На щита му бе изрисуван жълт кентавър, опънал дълъг лък. Същият кентавър украсяваше бялото копринено наметало на коня и блестеше в златисто на върха на шлема му. „Човек с кентавър на герба би трябвало да язди по-добре от това.“ Дънк не знаеше колко е добър сир Кайл с копието, но ако се съдеше по начина, по който седеше на коня си, лорд Касуел можеше да бъде изхвърлен от седлото и с едно кихване. „На Котака ще му е достатъчно само да профучи покрай него, за да го събори.“
Ег държеше юздата на Гръм, докато Дънк се качваше тромаво на високото твърдо седло. Докато седеше и чакаше, усещаше погледите на множеството върху себе си. „Чудят се дали големият странстващ рицар го бива за нещо.“ Дънк сам се запита същото. Скоро щеше да разбере.
Котака от Мъгливо тресавище удържа на думата си. Копието на лорд Касуел шареше във всички посоки, сир Кайл също не се беше прицелил добре. Нито един от двамата не успя да препусне по-бързо от тръс. Въпреки това Котака се катурна на земята, когато накрайникът на лорд Джофри по една случайност намери рамото му. „Аз пък си мислех, че всички котки падат винаги на крака“ — каза си Дънк, докато странстващият рицар се търкаляше в пръстта. Лицето на лорд Касуел си остана безизразно. А когато обърна коня си в края на арената, замушка въздуха с копието си, сякаш току-що бе свалил от седлото Лео Дългия трън или Смеещата се буря. Котака свали шлема си и тръгна да гони коня си.
— Щитът — каза Дънк на Ег.
Момчето му подаде щита. Дънк пъхна ръка в ремъка и хвана здраво дръжката. Тежестта на ромбоидния щит вдъхваше увереност, макар че дължината му го правеше малко неудобен, а гледката на обесения го изпълваше с безпокойство. „Този щит носи нещастие.“ Дънк реши да даде да го изрисуват при първия удобен случай. „Нека Воинът ми даде плавен ход и бърза победа“ — замоли се той, докато херолдът на Бътъруел се катереше за пореден път по стъпалата.
— Сир Утор Ъндърлийф — иззвъня гласът му. — Рицарят на бесилото. Излезте и докажете мъжеството си.
— Внимавайте, сир — предупреди Ег, докато подаваше на Дънк турнирната пика — стесняващ се дървен прът с дължина дванайсет стъпки, завършващ със заоблен железен накрайник във формата на стиснат юмрук. — Другите скуайъри казват, че сир Утор имал добро седло. И че бил бърз.
— Бърз? — изсумтя пренебрежително Дънк. — Та той има охлюв на щита. Колко бърз може да е?
Смуши Гръм и бавно подкара коня напред, с вдигната пика. „Една победа и сме на чисто. При две излизаме напред. А две не са чак толкова недостижими, особено при компания като тази.“ Най-малкото му беше провървяло в жребия. Като едното нищо можеше да му се падне Стария вол, сир Кирби Пим или някой друг местен герой. Дънк се запита дали началникът на турнира нарочно не е уредил странстващите рицари да се бият помежду си, така че никое лордче да не понесе позора от загубата от някой от тях на първия рунд. „Няма значение. Всичко по реда си, както винаги казваше старецът. Сир Утор е единствената ми грижа в момента.“